— Спрете! — извика тя. — Обърнете се. О, аз трябва да изпитвам жал към вас. Погледнете лицето си. Вие не знаете какво съм преживяла. Плаша се да излизам денем. Страхувам се, че небето ще рухне върху мен. Аз съм едно нещастно пиленце-миленце. Чувствам се на себе си само когато започва да се стъмва. И все пак съм по-добра от вас. Все още понякога сънувам добри сънища. Сънувам пикници, небесния рай, братството между хората, замъци на лунна светлина, река с плачещи върби по целия й бряг и непознати градове, а и знам малко повече за любовта от вас.
От тъмната река долетя монотонното бръмчене на корабен мотор. Звукът бавно довлече през черната вода товар от ярки, сладки спомени за отминали лета, за отшумели удоволствия. Полазиха го тръпки, когато си представи вечерите в планината и песента на децата.
— Те никога не пожелаха да ме излекуват — каза жената. — Те…
Грохотът на влака, който идеше от север, удави гласа й, но тя не спря да говори. Шумът нахлу в ушите на Блейк и край него прелетяха прозорците, зад които хора ядяха, пиеха, спяха или четяха. Когато влакът мина отвъд моста, шумът заглъхна и той я чу да крещи към него:
— На колене, на колене! Правете, каквото ви казвам — на колене!
Той се свлече на колене, наведе глава.
— Така — каза тя. — Виждате ли, ако правите това, което ви казвам, няма да ви причиня зло. Защото аз наистина не искам да ви навредя. Искам само да ви помогна. Но видя ли лицето ви, понякога ми се струва, че няма да успея. Мисля си, че ако бях добра, обичаща и здрава, о, много по-здрава от сега, ако бях всичко това, а също млада и красива и се явях да ви покажа правия път, вие сигурно нямаше да ми обърнете внимание. О, аз съм по-добра от вас, по-добра и няма защо да прахосвам времето си, да разбивам по такъв начин живота си. Заври лицето си в калта! Заври лицето си в калта! Прави, каквото ти казвам! Заври лицето си в калта!
Той се просна в калта. Въглищата одраха лицето му. Просна се на земята и заплака.
— Сега се чувствам по-добре — каза тя. — Сега мога да измия ръцете си от тебе. Да измия ръцете си от всичко, защото сам виждаш, че у мене има доброта и разумност, които съумявам да използвам. Да, сега мога да измия ръцете си.
Той чу стъпките й да се отдалечават по чакъла, чу ги отново и по-ясно, когато отекнаха върху твърдата настилка на перона. Чу ги да изчезват. Вдигна глава. Видя я да изкачва стълбите на дървения мост за пешеходци, да го пресича и да слиза на другия перон. В дрезгавата светлина фигурата й изглеждаше дребна, обикновена и безопасна. Той се измъкна от калта. Отначало беше предпазлив, но позата и видът й показваха, че тя вече го е забравила. Изпълнила бе онова, което искаше, и сега той бе в безопасност. Блейк се изправи на крака, взе шапката си от земята и пое за вкъщи.