— В земите на Итилиен под грижите на краля; и той ви чака.
С тия думи пред него застана Гандалф, облечен в бяло; сега брадата му сияеше като чист сняг в проблясващите през листата слънчеви лъчи.
— Е, почтени Самознай, как се чувстваш? — добави той.
Но Сам се отпусна по гръб, загледа го със зяпнала уста и дълго не можа да отговори от смайване и велика радост. Накрая думите се процедиха през свитото му гърло:
— Гандалф! Мислех те за мъртъв! Всъщност мислех и себе си за мъртъв. Нима е изчезнала всяка печал? Какво е станало със света?
— Една огромна Сянка си замина — каза Гандалф, сетне се разсмя и гласът му бе като музика или като звън на вода сред пресъхнали земи; и докато Сам слушаше, дойде му наум, че от безброй дни не е чувал смях, този звук на чиста радост. Той се лееше в ушите му като ехо от всички веселби, които някога бе преживявал. Ала вместо да се разсмее с него, избухна в ридания. А после, както благодатен дъжд отминава с пролетния вятър и слънцето грейва още по-ярко, тъй и сълзите му секнаха, бликна смях и с този смях той рипна от ложето.
— Как се чувствам? — викна той. — Е, не знам как да го кажа. Усещам… усещам… — размаха ръце из въздуха — усещам се лек, сякаш пролет е дошла подир зимата и слънцето огрява листата; сякаш пеят фанфари и арфи и звънят всички песни, които съм чувал някога! — Той млъкна и се обърна към своя господар. — Но как е господин Фродо? Не е ли срамота, дето тъй пострада горката му ръка? Но се надявам, че инак всичко е наред. Жестоки изпитания преживя.
— Да, инак всичко е наред — изрече Фродо, седна и се разсмя на свой ред. — Бях задрямал, докато те чаках, Сам, сънливец такъв. Събудих се още рано сутринта, а вече трябва да отива към пладне.
— Пладне? — повтори Сам и се опита да пресметне. — Пладне, но на кой ден?
— Четиринадесетият от Новата година или, ако предпочиташ, осмият ден от април по летоброенето на Графството6 — каза Гандалф. — Но в Гондор Новата година вече винаги ще започва от двадесет и пети март, когато рухна Саурон, а вие бяхте изтръгнати от огъня и донесени при краля. Той се погрижи за вас и сега ви чака. Ще пирувате заедно. Когато бъдете готови, ще ви отведа при него.
— Кралят? — запита Сам. — Какъв крал, кой е той?
— Кралят на Гондор и владетелят на Западните земи, който си възвърна цялото древно кралство — отвърна Гандалф. — Той скоро ще потегли за коронацията си, но изчаква вас.
— Какво ще облечем? — обади се Сам; не виждаше нищо друго освен старите парцаливи дрехи, с които бяха пътували, сгънати сега на земята край постелята им.
— Дрехите, с които сте пътували към Мордор — каза Гандалф. — Дори и оркските дрипи, които си носил в черните земи, Фродо, ще бъдат съхранени. Нито коприни и дантели, нито брони и гербове могат да се изравнят с тях по слава. Но по-късно може и да ви намерят други костюми.
После той им протегна ръце и те видяха, че в едната сияе скрита светлина.
— Какво имаш там? — възкликна Фродо. — Да не би…
— Да, донесох ви съкровищата. Намерихме ги у Сам, когато ви спасихме. Даровете на Владетелката Галадриел: твоята стъкленица, Фродо, и твоята кутийка, Сам. И което най ще ви зарадва — непокътнати са.
След като се измиха, облякоха и похапнаха, хобитите последваха Гандалф. Излязоха от буковата горичка, в която бяха спали, и се озоваха на грейнала под слънцето широка зелена морава, оградена от снажни дървета с тъмни корони, отрупани с алени цветове. Зад себе си чуваха песента на водопад, а отпред бързо се носеше поток с цъфнали брегове, сетне достигаше разлистената гора и изчезваше под клонестите сводове, през които прозираше далечен блясък на вода.
Като стигнаха просеката, те с изненада забелязаха рицари в лъскави ризници и високи стражи в сребристочерни одежди, които се поклониха пред тях и ги приветстваха като почетни гости. После един от тях засвири с дълга тръба и тримата минаха през дървесната арка край пеещия поток. Тъй стигнаха до просторна зелена равнина, а отвъд нея в сребриста мараня лежеше широка река, от която се надигаше дълъг горист остров с множество кораби, закотвени край бреговете му. А в полята пред тях огромна армия бе строена в редици и отряди, заблестели под слънцето. И щом хобитите наближиха, мечове излетяха от ножниците, копия се разтърсиха, рогове и фанфари запяха, а многогласният човешки хор закрещя на различни езици: