Много години бил обсаждан Умбар, ала не можел да бъде превзет, заради морската сила на Гондор. Кириахер, син на Кириандил, почувствал че е дошло времето му и най-сетне, като сбрал сили, слязъл от севера по суша и море, пресякъл река Харнен и армиите му разбили хората от Харад, а кралете им били принудени да признаят Върховното господство на Гондор (1050). Кириахер тогава взел името Хиармендакил — „Южен победител“.
Нямало неприятел, който да оспори мощта на Хиармендакил през остатъка от дългото му царуване. Той бил крал сто тридесет и четири години — най-дългото царуване от родовата линия на Анарион освен едно.
По негово време Гондор достигнал връхната точка на силата си. Царството се разпростряло на север до Келебрант и източната страна на Мраколес, на запад до вътрешното море на Рун, южно до река Харнен и оттам по протежението на брега — до Умбарския полуостров и залив. Хората от Долините на Андуин признавали властта му. Кралете на Харад отдавали почит на Гондор, а синовете им живеели като заложници в двора на краля. Мордор бил опустошен, но наблюдаван от големите крепости, които пазели проходите.
Тъй приключила поредицата Корабни крале. Атанатар Алкарин — син на Хиармендакил, живял в голям разкош, та людете казвали „скъпоценните камъни са речни камъчета в Гондор, да си играят с тях децата“. Ала Атанатар обичал леснината и нищо не направил, за да поддържа властта, която бил наследил, а и синовете му били с подобен нрав. Преди той да умре вече било започнало западането на Гондор и без съмнение било наблюдавано от враговете му. Занемарено било наблюдението връз Мордор. Независимо от това чак в дните на Валакар връз Гондор се стоварило първото голямо зло — гражданската война на Роднинското претендентство, в която големи загуби и разрушения били причинени и никога напълно поправени.
Миналкар, син на Кадмакил, бил много енергичен човек и през 1240 Нармакил — за да се избави от всички грижи, го направил Регент на царството. Оттогава той управлявал Гондор от името на краля, додето не наследил баща си. Неговата главна грижа били Северняците.
Те се били увеличили изключително много в донесения от гондорската сила мир. Кралете им показвали своето благоволение, тъй като те били най-близките по род на Дунедаините (бидейки в по-голямата си част потомци на ония хора, от които били дошли Едаините от древността) и им дали обширни земи отвъд Андуин, южно от Зеленогор Велики, та да им бъдат защита срещу хората от Изтока. Защото в миналото нападенията на Източните нашественици били идвали най-вече през равнините между Вътрешното море и Пепелните планини.
В дните на Нармакил I нападенията им започнали отново, ако и изпървом с малка сила, но до регента стигнало, че Северните хора невинаги остават верни на Гондор и някои биха присъединили силите си към Източните нашественици — било от алчност за плячка, или в подпомагането на кръвни вражди между своите принцове. И така, през 1248 Миналкар извел голяма военна сила и разгромил между Рованион и Вътрешното море многочислена армия на Източните нашественици и разрушил всички техни лагери и поселения източно от Морето. Взел той тогава името Ромендакил.
На връщане Ромендакил укрепил западния бряг на Андуин до мястото, дето се вливала Липосвет, и забранил непознати да минават надолу по Реката отвъд Емин Муил. Той бил тоя, що построил колоните Аргонат при входа към Нен Хитоел. Ала тъй като се нуждаел от хора и желаел да заздрави връзката между Гондор и Северняците, взел много от тях на служба при себе си и дал на някои висок ранг в армиите си.
Ромендакил показвал специално благоволение към Видугавия, който му бил помогнал във войната. Той наричал себе си крал на Рованион и бил наистина най-могъщият от Северните принцове — владенията му се простирали между Зеленогор Велики и река Келдуин36. През 1250 Ромендакил изпратил сина си Валакар да пребивава известно време при Видугавия и да се запознае с езика, обноските и политиката на Северняците. Ала Валакар далеч надминал бащините си намерения. Покълнала в него обич към Северните земи и народ и той се оженил за Видумави, дъщеря на Видугавия. Туй станало няколко години преди да се върне. От този брак дошла по-късно войната на Роднинското претендентство.
„Защото високопоставените гондорци вече гледали накриво Северняците между тях, а и било нещо нечувано наследникът на короната или който и да е син на краля да сключи брак с някой от по-нископоставена и чужда раса. Когато крал Валакар остарял, в южните провинции вече имало бунт. Неговата кралица била прекрасна и благородна дама, ала с къс живот, съгласно участта на обикновените хора, и Дунедаините се страхували да не би да се окажат същите потомците й и величието на кралете да западне. А и не желаели да приемат като владетел нейния син, който макар да се наричал сега Елдакар, бил роден в чужда страна и бил наречен в младостта си Винитария — име от майчиния му народ.