Години по-късно Трор — вече стар, беден и отчаян, дал на сина си Траин едничкото голямо съкровище, което все още притежавал — последния от Седемте Пръстена, и си тръгнал с един само спътник, наречен Нар. За Пръстена рекъл на Траин на раздяла:
— Това може да се окаже основата на ново съкровище за теб, дори да изглежда невероятно. Ала от злато се нуждае, за да трупа злато.
Сигурно не мислиш да се връщаш в Еребор? — рекъл Траин.
— Не и на моята възраст — казал Трор. — Нашето отмъщение срещу Смог завещавам на теб и синовете ти! Но съм уморен от бедност и от презрението на хората. Ще ида да видя какво мога да намеря. — Не казал къде.
Той може би бил леко побъркан от възрастта, нещастието и дългите размисли за великолепието на Мория и дните на прадедите си; или може би Пръстенът се превръщал сега в зло, сега, когато господарят му бил буден, тласкайки го към лудост и разруха. От страната Дун, дето пребивавал тогава, той отишъл с Нар на север. Пресекли прохода на Червения Рог и се спуснали в Азанулбизар.
Когато Трор дошъл в Мория, Портата била отворена. Нар го помолил да внимава, но той не му обърнал внимание и гордо влязъл като наследник, който се завръща. Ала не се върнал. Нар останал наблизо много дни криейки се. Един ден чул висок вик и надут рог, и тяло било запратено вън на стъпалата. Опасявайки се, че това е Трор, той започнал да се промъква по-наблизо, ала се разнесъл глас от вътрешната страна на Портата:
— Хайде, брадатко! Можем да те видим. Но няма нужда да се боиш днес. Трябваш ни като пратеник.
Тогава Нар пристъпил и видял, че това действително е тялото на Трор, ала главата била откъсната и лежала с лицето надолу. Както бил коленичил, чул оркски смях в сенките, и гласът казал:
— Ако просяците не чакат на вратата, ами се промъкват вътре да се опитват да крадат, ей това им правим. Ако някой от народа ти пак се опита да навре гнусната си брада тук, ще си плати по същия начин. Иди и им го кажи! Пък ако семейството му желае да знае кой сега е кралят тук — името го пише на лицето му. Аз го написах! Аз го убих! Аз съм господарят!
Тогава Нар обърнал главата и видял жигосано на челото с руни на джуджетата тъй, че да може да го прочете, името А3ОГ. Това име било жигосано в сърцето му и в сърцата на всички джуджета насетне. Нар се навел да вземе главата, ала гласът на Азог47 казал:
— Пусни я! Да те няма! Ето ти платата, просешка брада. — И му подметнали кесия с няколко дребни монети.
Ридаейки, Нар побягнал към Сребропът, ала веднъж погледнал назад и видял, че от портата са наизлезли орки — те разсичали тялото и мятали късовете на черните гарвани.
Такъв бил разказът, що Нар отнесъл на Траин, който след като плакал и скубал брадата си, потънал в мълчание. Седем дни седял и не казал ни дума. После се изправил и рекъл: „Това не може да бъде понесено!“ Туй било началото на Войната между джуджетата и орките, която била дълга и смъртоносна, и в по-голямата си част боевете се водели в дълбоки места под земята.
Траин изпратил вестоносци на север, изток и запад, ала това било три години преди джуджетата да сберат силите си. Народът на Дурин събрал всички свои войски и към тях се присъединили големи сили, изпратени от родовете на другите Бащи, защото с ярост ги изпълнило туй обезчестяване на наследника на Най-стария от расата им. Когато всичко било готово, те нападнали и разтурили една след друга всички твърдини на орките от Гундабад до Перуникови поля. И двете страни били безжалостни и смърт, и жестоки дела имало по тъмно и по светло. Ала победата принадлежала на джуджетата поради силата им и несравнимите оръжия, и огъня на гнева им, докато дирели Азог във всяка подпланинска бърлога.
Най-сетне всички орки, що били избягали пред тях, се събрали в Мория и преследващата ги войска на джуджетата дошла в Азанулбизар. Това била голяма долина в прегръдките на планините, около езерото Хелед-зарам, и в стари времена била част от кралството на Хазад-дум. Когато джуджетата видели на склона портата на древните си покои, те надали към долината вик като гръм. Ала голяма вража войска била строена на склоновете над тях и из портите се изсипали множество орки, що били държани от Азог за крайна нужда.
Отпървом късметът бил срещу джуджетата, защото било мрачен зимен ден без слънце, та орките не трепвали, а и числено превъзхождали неприятелите си и разполагали с по-висок терен. Тъй почнала Битката на Азанулбизар (или Нандухирион, на елфическия език), при спомена за която орките все още потръпват, а джуджетата плачат. Първата атака, предвождана от Траин, била отблъсната със загуба и Траин бил изтласкан в лес с високи дървета, който тогава все още растял недалеч от Хелед-зарам. Там паднал Фрерин — синът му, и Фундин — негов сродник, и много други, а Траин и Торин били ранени48. Другаде битката се люшкала напред-назад сред клането, додето най-сетне народът на Железните хълмове не обърнал изхода от сражението. Идвайки по-късно и бодри, облечените в ризници воини на Наин, син на Грор, се вклинили сред орките чак до самия праг на Мория и крещели: „Азог! Азог!“, докато посичали всички, що стояли на пътя им.
48
Казват, че щитът на Торин бил разцепен и той го захвърлил, отсякъл със секирата си един дъбов клон и го държал в ръката си, за да отблъсква ударите на враговете си или да го върти като тояга. Тъй получил името си.