Тогава Наин застанал пред Портата и викнал със силен глас:
— Азог! Излез, ако си вътре! Или играта в долината е твърде груба?
И Азог излязъл. Бил голям орк с грамадна, облечена със стомана глава, и въпреки това — подвижен и силен. С него излезли мнозина подобни нему — бойците от неговата стража, и когато влезли в бой с Наиновия отряд, той се обърнал към Наин и рекъл:
— Какво? Още един просяк на вратата ми? Трябва ли и тебе да жигосам?
С това той се хвърлил към Наин и се сбили. Ала Наин бил полусляп от ярост и много уморен от битката, докато Азог бил отпочинал, свиреп и пълен с коварство. Скоро Наин стоварил мощен удар с цялата останала му сила, ала Азог се метнал настрани и го препънал, тъй че бойната кирка се разбила на камъка, дето оркът бил стоял допреди малко, а Наин залитнал. Тогава Азог се извърнал бързо и го посякъл. Яката на ризницата издържала на острието, ала тъй тежко бил халосан Наин, че вратът му се пречупил и той паднал.
Тогава Азог се разсмял и вдигнал главата си да нададе мощен победен вой — ала викът замрял в гърлото му. Защото видял, че цялата му войска в долината е обърната в бягство и джуджетата тичат и убиват както могат, а тия, що успявали да избягат от тях, тичали с писъци на юг. А наблизо — най-тежкото от всичко, мъртви лежали всички войници от охраната му. Той се обърнал и побягнал обратно към Портата.
По стъпалата след него скочило джудже с червена секира. Това бил Даин Железноноги, син на Наин. Точно пред вратите той пресрещнал Азог и там го погубил, и отсякъл главата му. Това било счетено за голямо постижение, защото Даин бил още юноша по мерките на джуджетата. Ала нему предстояли дълъг живот и много битки, додето — стар, но непреклонен, накрая не паднал във Войната на Пръстена. Ала въпреки че бил храбър и изпълнен с гняв, казват, че когато се спускал откъм Портата, лицето му изглеждало сиво, като на някой, що бил изпитал голям страх.
Когато най-сетне битката била спечелена, оцелелите джуджета се събрали в Азанулбизар. Те взели главата на Азог, затъкнали в устата й кесия с дребни пари и я поставили на кол. Ала ни пир, ни песен имало сред тях тая нощ — защото повече от печално много били мъртвите им. Едва половината от оцелелите, казват, можели да стоят изправени или имали надежда за изцеление.
Независимо от туй на сутринта Траин застанал пред тях. Едното му око било неизцеримо ослепено и куцал заради рана на крака, ала рекъл:
— Добре! Победата е наша. Хазад-дум е наш!
Ала отвърнали те:
— Може и да си Дуринов наследник, ала дори с едно око би трябвало да виждаш по-ясно. Бихме се в тази война за отмъщение и го постигнахме. Ала не е сладко то. Ако туй е победа, то твърде малки са ръцете ни, за да я задържат.
А онези, що не били от Народа на Дурин, казали още:
— Хазад-дум не е Бащината ни къща. Какво е той за нас, освен надежда за съкровище? Ала сега, щом трябва да си ходим без дължимите ни награди и кръвни откупи, колкото по-скоро се приберем в нашите си земи, толкова по-приятно ще ни бъде.
Тогава Траин се обърнал към Даин и рекъл:
— Но сигурно няма да ме изостави собственият ми род?
— Не — казал Даин. — Ти си бащата на нашия народ и ние проляхме кръвта си за теб, и пак ще го сторим. Но няма да влезем в Хазад-дум. Ти няма да влезеш в Хазад-дум. Само аз погледнах през сянката на Портата. Отвъд сянката то все още те чака — Злото на Дурин. Светът трябва да се промени и друга някоя сила — не нашата, трябва да дойде преди Народът на Дурин отново да крачи в Мория.
Ето как след Азанулбизар джуджетата отново се разпръснали. Ала първо с големи усилия съблекли всичките си мъртъвци, тъй че да не дойдат орките и да се сдобият с множество оръжия и брони. Казват, че всяко джудже, що си тръгнало от това бойно поле, било превито под тежък товар. После построили много клади и изгорили всички тела от своя род. Голямо било изсичането на дървета в долината, що насетне завинаги останала оголена и димът от изгарянето бил видим чак от Лориен49.
49
Такова отношение към мъртвите изглеждало прискърбно на джуджетата, защото не тъй постъпвали те, ала да правят гробове, каквито имали обичай (тъй като те полагали мъртъвците си само сред камък, не в земята), щяло да отнеме много години. Ето защо посегнали към огъня, та да не оставят свои сродници на птици, зверове и търсещи леш орки. Ала ония, що паднали в Азанулбизар, били почетени и до ден-днешен всяко джудже гордо би казало за някой от прадедите си: „той бе изгорено джудже“ — и туй е достатъчно.