Синът на ловеца седи в отсрещния ловен амвон и по всяка вероятност отправя подобни молби и желания към богинята на лова. За него утрешният ден е особено тържествен. Очаква го абсолвентско празненство. От утре, или по-точно от днес, синът на стария горски работник е доктор!… Изпълни се съкровената мечта на бащата. Утре заедно с жена си ще присъствуват на тържеството. Майката ще се просълзи, а той като истински мъж ще задържи влагата в очите си и ще се чувствува горд, като при първия си успешен лов, когато беше на двадесет години. Искаше му се и неговият син тази нощ да се сдобие с голям ловен трофей. Обаче само с искане това не става, трябва и малко късмет…
А дивите свине ровят и грухтят, плъзнали из цялата нива. Старият ловец започна да губи търпение. А какво ли прави синът му? … Очите вече го болят от взиране. Ръцете му са изпотени от стискане приклада на пушката. Животните сякаш нарочно грухтят силно, вършеят из нивата, но рядко из отъпканите места ще се мерне сянка, гръб или глава на глиган. Отново го обзема ловна треска. Цялото му тяло потръпва, а по гърба му се стича студена пот. За да се поуспокои, започва да се премерва в сенките. Това помага, треската преминава, но остава нетърпеливото желание да спре кръстчето на далекогледната мушка върху плешката на някой едър глиган.
Луната все така разлива сребристата си светлина. Цялата нива се белее като голямо петно сред тъмния фон на гората. През далекогледа се виждат разлюлените от животните класове.
— Ех, да не беше така високо и гъсто житото! … — въздиша бащата.
Но какво е това горе в браздата между нивата и храстите? За ловеца светът още повече се стесни — само в браздата и сянката, движеща се в нея.
— Това е глиган! — гадае ловецът, — Сам върви, едър е като мечка. Обикаля нивата, в която пасе стадото — пази го!…
Внезапно животното се спира, вдига глава, ослушва се и души въздуха. Нещо не му е харесало… Но след малко отново тръгва. Не направило и десетина стъпки, пак се заковава на място, дълго слухти и след като пресява в чувствителните си ноздри миризмите, носени от вятъра, колебливо тръгва по своя път. Старият ловец потръпва, отдавна е забравил за желанието синът му първи да стреля. Та кой човек ще пропусне такава възможност?…
— Хайде, ела по-близо!… Така, още малко!… Браво, браво, послушен си ми ти!… — бащата вдига пушката, премерва се, а сянката сякаш нещо предчувствува, спира се и слухти, — Точно това чаках да направиш! — усмихва се ловецът, стаява дъх и стреля.
Гърмежът разсича като с огромен нож спокойствието на нощта. Сянката се търкулва в междата и остава да лежи на място. Брадата и ръцете на ловеца затреперват. Задържал дълго въздуха в дробовете си, той въздъхва облекчено.
— Така се вършат тези работи!… Още не съм остарял и на лунна светлина стрелям точно, както някога — самодоволно се усмихва опитният ловец и преживява онова познато само на ловците удоволствие, което съпровожда затихващото дълбоко вълнение.
След своя точен изстрел той вече не обръща внимание на останалите животни, побягнали из нивата. Та той не е мародер! Очудва1 се само защо няма втори изстрел, защо не стреля синът му? … На този въпрос не можеше да си отговори, пък и не бързаше. Опиянен от своя успех, той не искаше сега да се замисля над неумението на своя син. Шумът от бягащите животни заглъхна към буковата кория. Отново се възцари спокойствието на лятната нощ. Настъпи такава тишина, че старият ловец долови ударите на нетърпеливото си сърце.
Беше сигурен в изстрела си, но въпреки това в дъното на душата му се пораждаше някаква тревога. Откъде и защо той не знаеше. Но това не беше нетърпеливото любопитство и несигурност на ловеца, улучил едър дивеч. Старият ловец се овладя. Неписаният закон на ловците трябва да се спазва. На животното винаги се оставя време да угасне спокойно. Той бавно извади пакета с цигарите и запали. Вдъхна сладникаво лютивия дим дълбоко в дробовете си и изпусна малки синкави облачета. Ловецът проследи с поглед пътя им нагоре, към жълтия диск на луната и проговори сам на себе си.
— Ето че още веднъж свърших хубава работа — а над него почти безшумно прелетя совата, направи няколко кръга над стихналата сянка и някак тъжно проплака. Бащата трепна, надигна се, но совата бе изчезнала в тъмната гора. Само нещо го бодна в сърцето и той жадно смукна дим от цигарата си. Сетивата му, уморени от дългото чакане, постепенно се пробуждаха. Някакво съмнение започна да го измъчва и той с нетърпение очакваше появата на своя син.
— Защо се бави още? — въздъхна бащата. — Жалко, че глиганът не излезе пред него, но какво да се прави, така е при лова. Нали затуй се казва — на слука!… Отдавна е чул изстрела, скоро ще дойде — успокояваше се бащата. — Ще трябва да изкормим глигана, след това ще изпратя сина за количка до селото. Такъв едър глиган тежи доста, на ръце няма да можем да го пренесем. Да-а, ще поработим с господин доктора тази нощ. Нищо, че се размина с късмета си. За него има много време да ловува из нашата гора. Нека види какво умее баща му!..