— Той не е безполезен, просто е разсеян — Адна прекоси стаята и се покачи на една стълба, с чиято помощ можеха да се достигнат и най-горните оръжия. — Е, какво ще ти трябва?
— Свали ми френския гладиус — каза Конър. — Както и два катара4.
— Толкова си предсказуем — Адна откачи оръжията от халките, на които висяха. Едното приличаше на обикновен меч, ала двете къси остриета виждах за първи път.
— Просто знам какво харесвам — ухили се Конър и улови меча, който Адна пусна в ръцете му.
— Колко оръжия носиш? — попита Шей, когато Търсачът пое и двете ками за ръкопашен бой.
— Зависи. Смятам, че идеалният брой е шест. Или седем.
— Двамата с Итън вярват, че мъжествеността се измерва с броя на оръжията, втъкнати под дрехите им — изкиска се Адна. — Според мен се опитват да компенсират нещо.
— Хей! — възмути се Конър.
— Веднъж си устроиха състезание, за да видят кой може да носи повече оръжия наведнъж — продължи Адна.
— И кой победи? — попитах.
— Аз — заяви Конър. — Двайсет и две.
— Сериозно? — веждите на Шей подскочиха и той започна да оглежда огромното разнообразие по стените.
— Страхотно — Адна извъртя очи към тавана. — Май си имаш нов конкурент.
Конър поклати глава.
— Не ти го препоръчвам, Шей. Минеш ли петнайсет, проклетите неща започват да те мушкат по най-неприятни начини при всяко движение.
— Ще го имам предвид — засмя се Шей.
— Освен това — обади се Итън, облягайки се на касата на вратата, — Конър спечели нечестно. Церемониалните ками не са истински оръжия.
— Ама убиват, ако те намушкат в окото или ти ги забият в гърлото — възрази Конър.
— Все едно, това си е момичешки нож и ти го знаеш.
— Сигурна съм, че не се присмиваш на момичетата — изгледа го свирепо Адна. — Защото това може да се окаже опасно за здравето ти.
— Разбира се, че не — каза Итън. — Присмивах се единствено на Конър.
— Яд те е, защото изгуби — при тези думи Конър поднесе острието на меча към светлината. — Това има нужда да се наточи.
— Трябва по-добре да се грижиш за оръжията си — подхвърли Итън и без да обръща внимание на неприличния жест на Конър, насочи вниманието си към Адна. — Е, това ли ще е чакалнята тази вечер?
— Така изглежда. Имаш ли нужда от още стрели? И малко тренировка, за да се отпуснеш, докато чакаме?
— И още как! — ухили се той.
Докато Адна сваляше нови оръжия, а Итън ровеше из разни кашони, Шей се приближи неловко до мен, пъхнал ръце в джобовете си.
— Съжалявам за онова, което казах по-рано.
Гневът ми отново се надигна и аз стиснах зъби, тъй като не исках да избухвам.
— Просто не искам да те изгубя.
Кимнах, но не можех да го погледна. Дори да го беше сторил от любов, думите му ме изпълваха с негодувание. Не ги бях заслужила. Нито пък Рен. Стомахът ми се сви само при мисълта за Шей и Рен. Дали изобщо някога щяха да са в състояние да се бият рамо до рамо?
Шей, който ме наблюдаваше с крайчеца на окото си, поклати глава и въздъхна.
— Добре ли си? — казах, преглъщайки остатъка от гнева си.
— Да. Просто си мислех.
Той ме погледна и отново въздъхна.
— Значи той ще се върне?
— Кой? — попитах, докато гледах как проблясват оръжията, които Конър размахваше.
— Рен — името увисна между нас и ме накара да насоча цялото си внимание към Шей. — Ако планът успее, той ще бъде тук. С нас.
Извърнах очи.
Рен.
Рен щеше да бъде тук. Не можех да се преструвам, че не усещам топлината, разляла се във вените ми при мисълта, че той ще бъде в безопасност. И съвсем близо до мен.
— Какво означава това за нас? — настоя Шей.
— Не знам — отвърнах откровено и направих крачка напред, за да разгледам смъртоносните украшения по стените.
— Кала, почакай! — Шей ме сграбчи за ръката и когато се обърнах да го погледна, видях, че очите му проблясват като пролетни листа, осеяни с капчици роса.
— Не ми се говори за това, Шей — промълвих. — Имам си по-важни неща, за които да мисля. Като например как да не загина.
— Не е нужно да говориш. Просто ме чуй — при тези думи той улови лицето ми между дланите си. — Не ме е грижа, че Рен ще бъде тук… Е, добре, излъгах. Побърквам се само като си го представя близо до теб. Не мога да мисля трезво, единственото, което усещам, е вълкът вътре в мен. Ето защо казах…