После вечер взеха да идват потайно някакви хора и си отиваха. Затваряха се с баща ми. Впоследствие той започна да изчезва. Отначало един, после два дена седмично. После три-четири дена наведнъж. И аз свикнах, нали това е стара привичка на възрастните — да отсъствуват. По същото време и майка ми поднови отсъствията си. Обикновено през същите дни, когато и татко. И ето ме отново сам с гувернантката. Въпреки лошото настроение на Жюли, която все мърмореше. Хокаше ме, а после ме прегръщаше. Скоро баща ми престана да се весва денем. Идваше си само нощем. После и тия нощни посещения се разредиха. Всяко едно беше празник за мене. Идваше си, без да предупреди, дочувах как стълбите скърцаха под стъпките му, прегръщаше ме в детското ми легло и имах правото да побъбря, колкото и да беше часът, та дори и три сутринта. Докогато си поисках — докогато можех. Той слушаше моите бръщолевения и аз заспивах щастлив. До следващия път.
А Жюли въздишаше — вече ви казах. Най-вече, когато бивахме сами, а мама беше заминала дявол знае къде. Но тя не казваше нищо и се задоволяваше само да ме глези. Месеци трябва да са минали така, докато една вечер, след ядене, майка ми й направи страшна кавга. Чувах крясъците им. После — изненадваща новост — Жюли ме отведе в мансардната си стая със зачервено лице и ме сложи да спя на едно канапе. Беше ми едновременно и забавно, и тревожно. Но с течение на времето развлечението изчезна и остана тревогата. Не можех да заспя — съвсем сам в тъмното, на някакво случайно легло. Майка ми дойде да види дали спя. Умеех много добре да се преструвам. Тя слезе отново, а аз…
При тези думи гласът му се скъса, както на грамофонна плоча, когато моторът забави и спре. Какво ли очакваше? Беше твърде впечатляващо. Усещах се като пленница под погледа му. Не можех да издържам настойчивостта му, погледът ми се извръщаше, за да избяга, но пак се връщаше, магнетично привлечен от неговия. Той блестеше с някакъв патетичен въпрос, толкова настоятелен, че най-накрая го отгатнах: с какво сърце щях да изслушам продължението? Защото това продължение — всичко го предвещаваше — нямаше да бъде банална изповед, една от ония „мизерни купчинки тайни“, за които говори Малро, не — това сигурно щеше да бъде истинска тайна, сиреч печална, дори непосилна, може би даже ужасна. Отгатнах всичко това. Така че ако трябваше да приема тази тайна само със светска учтивост, или пък ако и той се боеше от евентуална моя недискретност, нямаше да продължи. Това, което искаше и очакваше от мен, беше снизхождение. Дори съучастие. Пълно и цялостно. Ето какво ми говореха неговото мълчание и очите му.
Между нас се завърза няма борба: между последното недоверие в погледа му и обещанието за внимание в моя. Изглежда съм излязла победителка, защото устните му промълвиха едва доловимо „Благодаря“ и после го чух как въздъхна дълбоко. Сетне извърна глава. И сетне, със сведени очи, сякаш за да не ме вижда, че го слушам, това улесняваше разказа му — като че ли връзката между нас трябваше да бъде само чрез глас — та без да ме гледа, той каза полугласно:
— Не бързайте да съдите. Искам да кажа — да съдите по привидността. По спомените на едно дете. Съвсем самичко горе, на един диван, увито в завивките си. И което се преструва, че спи, когато майка му идва да го види. И което я чува да слиза с котешки стъпки. И което слухти, слухти: ще дойде ли татко тази нощ? Ако дойде, ще трябва да го повикам, за да ме намери, понеже не съм си в леглото. Ушите ми бяха нащрек, чувах всеки шепот, най-малкото проскърцване на мебелите. А пък луната! Тя се открояваше на таванското прозорче и сякаш също дебнеше.