Внезапно долу се вдигна глъчка. Баща ми ли? Не, бяха крадливи стъпки. Няколко души. Дрънчаха някакви металически предмети. Шушнене. Затварящи се врати. И после нищо. Невероятна тишина. Трябва дори да съм дремнал малко.
Събудиха ме стъпките на баща ми. Бих ги разпознал между хиляди други по стълбището. Той идваше да ме намери, извиках му: „Татко, татко!“, но вместо да се изкачи, чух го как се спусна стремглаво, прескачайки стълбите през две. Отекна изстрел. Зад него се дочуха стъпките на други хора, които се спускаха тежко по стълбището. Аз скочих, крещейки: „Тате“, когато майка ми влезе тичешком и запуши устата ми с ръка. Отвън се захлопваха врати. Потегляха виещи коли. Зад вратата, в тъмното стърчеше силует на някакъв мъж, който не беше баща ми.
— Мълчи — шепнеше майка ми. — Всичко е наред. Отивай да спиш.
— Ами тате… — подхванах аз плачешком.
— Той е много добре.
— Ама стреляха!
— То беше на шега. Ако те е страх тук, ще те отведа в твоето креватче.
Тя ме взе на ръце, отнесе ме в моята стая, зави ме грижливо и ме целуна. По стълбите видях силуета да върви пред нас, сетне чакаше, скрит в полумрака на стълбищната площадка.
— А сега спи — каза майка ми. — Жюли ще остане при тебе.
Видях Жюли, облегната на стената в ъгъла със скръстени ръце. Чух я как промълви: „Какъв позор!“, ала майка ми се изправи пред нея: „Ако някога“ — процеди тя през зъби и Жюли сведе глава. Аз плаках и после хленчих дълго време, но най-накрая заспах. На другия ден бяхме сами с Жюли. Така си останахме цели месеци. Когато я питах: „Къде е татко?“, тя отвръщаше: „Където са храбреците“. — „А мама?“ — „Тя се забавлява“. Това е. Не можах да изтръгна от нея нищо повече.
И понеже той не добави нищо, аз прошепнах развълнувана:
— Какво трябва да се разбере?
— Засега това, което е можело да разбере седемгодишното дете — каза той със скръбна усмивка. — От месеци всичко беше загадка и тайна — отсъствията на баща ми, отсъствията на майка ми. Към това се прибавяше изстрелът, суматохата и оня силует в тъмното, който чакаше. Както ви казах, за мене времето притежаваше твърде малко реалност — времето, което преминава, което се източва: но двете отсъствия ставаха по-продължителни от обикновено и това нямаше да продължи много за мене. Впрочем още преди тази ужасяваща нощ за мене не се ли грижеше само Жюли? Промяната в навика беше количествена, а не качествена, следователно не беше огромна. Най-тежко беше нощем. Особено когато, току-що заспал, се стрясках, мислейки, че чувам стъпките на баща си. Тогава мълчанието беше ужасно. Майка ми…
— Защо ми разказвате всичко това? — промълвих аз, защото отново усещах, че сърцето ми се свива от притеснение и очакване.
Той отвърна с кротък глас:
— Защото ме слушате.
Странен отговор, макар и верен всъщност: нима отпреди малко, когато погледите ни се бяха пресрещнали, той не знаеше, че слушането ми издаваше нещо повече от интерес — може би вече одобрение? Така че се смаях, когато го чух да казва:
— А сега трябва да се прибираме.
Бях забравила времето, леля си, света… Ново усложнение — да не ни открият заедно. Като преминахме по мостчето, огледах загрижено капаците на прозорците. Слава богу, те бяха затворени, леля ми още спеше — бях се решила да действувам без нейно знание.
Жюлиен ме остави да вляза в къщата без него. Той седна на една скамейка под лозницата, оставяйки патериците настрана.
Не се изтегнах на леглото, когато останах сама в стаята. Обикалях развълнувана. Не можех да си обясня поведението му. Впрочем, какво бях разбрала от разказа му? Драма от Съпротивата? Бях твърде невежа — твърде нелюбопитна — към този отдалечен период, за да прониквам в загадките чрез намеци. А тогава защо се вълнувах? Че бяха скроили гаден номер, е, да, това беше ясно, но защо да го взимам присърце? Не познавах този Жюлиен, а още по-малко баща му и кой знае какво е правил, когато е отсъствувал? Атентати? Или е бил шпионин? Ами майка му? А силуетът в тъмното? Губех се сред тази бъркотия. И беше ли това причина да се вълнувам от нещастията на едно дете, станали преди двайсет години? Не, това, което всъщност предизвикваше вълнението ми, беше необикновената настойчивост на младия човек да ми довери — на мене — тази тъмна история. Дори може би мисълта, че беше дошъл за това. Е, добре, но с каква цел?
Не можех да проумея. Една съседна врата — тази на стаята, където си почиваше леля ми — се отвори и затвори. После я чух да слиза и не помръднах. „Крия се“ — помислих си аз, но без угризения: усещах, знаех, че трябваше да прекъсна нашите обичайни отношения. Но по каква причина — прекрасна или ужасна? Трябваше да узная това на всяка цена. А то изискваше дискретност. Не се решавах да сляза, когато дочух от градината спокойните гласове на Жо и Жюлиен. Заварих ги да се разхождат заедно. Жо му показваше цветята си, а Жюлиен им се възхищаваше. Задаваше й въпроси, а тя, сияеща, се разпростираше в коментари. Дали не беше я завоювал, в края на краищата? Това беше за предпочитане.