— И намерихте ли го?
— Не. Отначало не можех да тръгна веднага по следите му — трябваше да завърша следването. Но прекарвах всичките си ваканции в Рокроа и околностите. Разпитвах хората. Повечето си спомняха за родителите ми. Оня не беше от Рокроа, бил секретар на префектурата в Мезиер, недалече оттам. Никой не знаеше името му — мнозина го знаеха, но несъмнено отричаха — нали човекът можеше да се върне, а по моята настоятелност те отгатваха намеренията и решителността ми. Никой не обича да се меси в подобни истории, па макар и да става дума за предател. А че е бил колаборационист, беше публична тайна. И военен престъпник — доносник, палач и убиец. Лош човек. Майка ми беше само жертва според тях.
На собствената си слабост и на преследванията на оня. Омъжила се твърде млада, самотна и лишена от средства, от подкрепа, от нежност; когато баща ми бил пленник, тя направила първата грешка. Потребност от покровителство, нали така? А после мъжът не я оставил на мира. Ето какво успях да узная в Рокроа. В Мезиер не познавах никого. Месеци и даже години ми бяха потребни, за да се добера до водеща нишка — като начеващ инженер за анкетите си разполагах само с кратките си отпуски: дванайсет дена, после две, сетне три седмици. Но като се съберат, това прави месеци. Когато най-сетне помислих, че съм се добрал до следа, тя не водеше никъде. След бягството си в Германия палачът никога не се беше появявал отново. Нито в Мезиер, нито в Рокроа. Твърдяха, че бил в Южна Америка с майка ми. Но това е твърде далече за кесията и за времето ми. Щях да зарежа всичко, когато се случи най-голямото нещастие…
Той изрече последните думи с такъв тон, че си помислих: ето, удари часът, когато аз също ще видя как ме сполетява най-голямото нещастие. Целият разказ само го предвещаваше. Но какво щеше да бъде то, не знаех. Минавах през ужаса, преживян от Жюлиен, и бях неспособна да разсъждавам, да изведа докрай мислите и съмненията си. Мозъкът ми изгаряше, но беше изключил. Можех само да го слушам и нищо повече. И вледенена до костите, да чакам — нищо повече.
— Един ден — продължаваше той — преди седем години, получих призовка от полицията в Монбар. Вие познавате Монбар, не е толкова далече. Надуших драмата и взех влака — моряците от един патрулен катер по Бургонския канал извадили заедно с котвата си някаква лигава, безформена маса, оплетена във водорасли и треви. Излязло тяло на жена, удавена отдавна. Била с изпокъсано палто, твърде голямо за нея, с джобове, пълни с камъни. Не могли да я идентифицират, но между гънките на остатъците от шемизета намерили секретна брошка с отварящо се дъно като калъфче. За щастие водата само го била навлажнила. Под капачето била поставена миниатюрна снимка на дете, полуизличена от времето, на чийто гръб имало име и адрес — тоя от Рокроа. Къщата отдавна била заета от някакви служби, но при все това лесно ми открили дирите. Ни жив, ни мъртъв ме накараха да слезе в моргата на болницата… — гласът му спадна с една октава и заглъхна, одрезгавял, преди да промълви: — Наложи се да ми дават валериан, защото изблещих очи от ужас и скръб. Те и сега, както ви говоря, ме обземат. Лицето… беше разложено, неузнаваемо. Познах веждите и носа. Останалото…
Той беше прекъснат от шумоленето на сухи, бързи крачки по ланските листа. Беше леля Жо. Изглеждаше разярена.
— А аз те търся навсякъде…
Помислих, че ще ме зашлеви. Вече се бях стегнала, но тя се извърна враждебно към младежа:
— Какво правите тук с племенницата ми? Криехте ли се? Що за възпитание!
Ясно беше защо ми се сърдеше, но на Жюлиен? Не ни ли беше видяла как лющим боба? Готвех се да защищавам изрядното му благоприличие, когато той ми спести тази грижа с едно бегло движение на пръстите. Като се изправи, без да бърза, той загледа леля ми право в очите.
— Моля ви, госпожо — изрече спокойно, — укротете се!
— Не ме учете — изкрещя тя. — Вие се държите като…
— Достатъчно — отряза той студено, но без предизвикателство. — Нямам никакви причини да се оставям да ме хокат. Особено тук. Нежелателен ли съм? Безпокоя ли ви? Тогава кажете ми го откровено и споделете страховете си. Слушам ви…
— Не говорете глупости! И знаете много добре…
— Имам ли вид на прелъстител? Барабар с боба… Ако искате да знаете какво разправях на госпожицата…
— Тя сама ще ми го разкаже, когато си заминете.
— Добре. Така е по-ясно. Не се безпокойте, аз си отивам. Много добре мога да вървя и без патерици — каза той, като й ги подаде. Уплаших се, че ще го видя как пада.
— Задръжте ги — направи тя жест, с който потвърждаваше, че не го задържа. Нетърпението й да го отпрати личеше и по бледността й. Аз бях смаяна и разтревожена. Каква ли боязън я движеше? От какво разкритие?