— Много мило — говореше младежът. — В колко часа е следващият влак?
Но вече, сигурна в заминаването му, Жо се беше овладяла. Тя се усмихваше подкупващо със сладникавата си усмивка.
— Хайде, хайде, за къде ще бързаме? Ще заминете утре, както се бяхме разбрали. Тъкмо отивам в Оксер. Ще ви откарам и ще вземете бързия влак.
— Че защо да го взимам? Аз имам още работа тук.
— А, така ли? — смотолеви объркана леля ми и ми се стори — сърцето ме присви, — че пребледня.
Младежът смръщи очи присмехулно. Ако беше проговорил на висок глас, едва ли щеше да бъде по-красноречив: „Толкова ли сте нетърпелива да знаете, че съм отишъл по дяволите?“ Нетърпението беше очевидно. Вледених се и си помислих: „То е, за да не го завари тук баща ми…“ По-нататък мислите ми се спираха.
— Шегувах се — каза той. — Защо да чакаме? Закарайте ме още сега, ще взема обедния влак.
Предложението беше направено, с по-благ глас. Той гледаше обаче мене: „… защото — сякаш искаше да каже — разговорите ни вече стават невъзможни“.
— А, не — отбиваше леля ми вяло, — ще ми бъде неприятно да си помислите…
— По-добре да се разделим като приятели — изрече той с истинска усмивка и изведнъж ми олекна. — Ще си спомням винаги за изрядното ви гостоприемство. Предани грижи и очарователно внимание. Безкрайно съм ви благодарен.
— Хайде пък — подзе леля колебливо…
— Та да си останем с добри чувства, а сега ме откарайте — каза той. — Така ще е по-добре.
Усмивката му ставаше решителна — мила, но властна.
— Сега ли? Ама веднага ли? — обърка се леля ми.
— А защо не? — отвърна той. — Да се възползваме от доброто настроение. Ако престоят ми се удължи, няма да знаем какво да си кажем. Хайде, изкарайте колата!
Леля ми не беше очаквала толкова бърз и лесен успех. Тя направи любезно, но смутено движение с ръце. Аз не знаех какво искам, но се чувствувах нещастна. Не смеех да се намеся обаче.
— Щом като искате… — каза тя накрая смутена, но като че ли облекчена. — Не искам да настоявам. Наистина ли държите?
— Наистина.
— Добре. Ще изкарам джипа.
И тя тръгна с бодра крачка. Ние с Жюлиен преминахме мостчето, той, куцайки, аз — с пълните си кошници. Той вървеше отзад и ме настигна на поляната. Усетих, че ми пъхна някакво картонче в по-свободната ръка и прошепна: „Ако имате желание да узнаете нещо повече един ден…“ После отмина, за да отиде при леля ми. Мушнах картончето под колана си.
Сбогуването беше много любезно и мило. Малко след това джипът мина през портата. Върху картончето беше надраскан някакъв адрес в квартал „Маро“, близо до църквата „Св. Павел“. Само с това уточнение — шестата вляво. Нищо друго, никакво име — дали наистина се казваше Жюлиен Дюран? Или, може би, не искаше да рискува… Научих адреса наизуст и изгорих картончето.
После зачаках връщането на леля ми с вътрешна тревога, която не успявах да овладея. Очаквах формен разпит. Бях твърдо решила да не й казвам нищо. Нито дума. Най-малкото преди… преди какво? И аз не знаех. Дали не се бях решила да контраатакувам, да разпитвам и аз леля си, да я тласна в отбрана, както Жюлиен беше направил със Самюел? И какво ли исках да узная? Повече ми се искаше да избягам.
Тя се върна след два часа. Едва остави колата в гаража и ми подхвърли, както бях предвидила:
— Какво ти каза?
Погледът й искреше от гняв. Аз се престорих на оскърбената невинност.
— Ами че… нищо непристойно…
Тя направи ядосана физиономия.
— Нямам предвид това…
— Защо го накара да си тръгне така грубо?
— Не обичам тия шушу-мушу, а още по-малко фалшивите претексти. Аз позвъних в кметството. Въобще не е ставало въпрос за автострада.
— Зная — отвърнах аз спокойно (съобразих много бърже).
— Така ли?
— А само за отклонение. Това беше само за да си придаде важност. И то, струва ми се, главно в моите очи — казах, като се изсмях:
— Аха!… Ще проверя. За какво си говорихте?
— За детството му.
— Какво те интересува то?
— И двамата сме млади. Предполагам, че му е доставяло удоволствие да се изповядва.
— А защо точно за детството си?
— Защото не е било щастливо.
— Каза ли ти как е умрял баща му?
— Убили го немците. Той е бил на четири години през 40-а.
— А майка му?
— Щеше да ми говори за нея, когато ти се появи…
При все че треперех цялата, удивлявах се как може да се лъже, без да се каже една невярна дума. Леля ми не настоя повече. Стори ми се поуспокоена.
Щях ли да я разпитвам, подир това, ако не беше бобът? Той димеше на масата и част от него беше ошмулена от Жюлиен. Жюлиен и тайната му. Предаденият му баща. Удавената му майка. Вкусът на боба щеше да остане свързан завинаги с тези мъртъвци, с тази загадка. Когато изпразних чинията си, се чух да питам: