— Ами ти? Къде сте били двамата през войната?
— Кои двамата?
— Татко и ти.
Леля ми беше вдигнала глава и се мръщеше.
— Ти забравяш, че по това време бях женена. Живеех с покойния си съпруг в Шатору.
— А баща ми къде е бил?
Треперех като лист. Дали нямаше да отговори — в Рокроа или Мезиер?
— В Шарльовил — отвърна тя, раздигайки чиниите.
Облекчението ми беше толкова голямо, че ми спомни за Жюлиеновото, успокоен относно майка си от Самюел. Шарльовил, родината на Рембо, любимия ми поет — още зная всичките му стихове наизуст.
Никога не се бях интересувала къде точно се намира Шарльовил. Този път, когато останах сама, проверих в енциклопедията. От нея научих, че отдавна Мезиер и Шарльовил образуват един-единствен град.
— Какво става? Замина ли си?
Стана ми болно от видимото удовлетворение на баща ми. Предния ден дълго стоях изнемощяла с енциклопедията върху коленете. Не исках да мисля за нищо — ама за нищичко. Съпротива, колаборационизъм — исках да ни оставят на мира с тази каменна ера. Уви, всичко беше напразно — лека-полека отвратителното безпокойство ме обземаше. Усещах, че възелът на загадката — на трагедията — вероятно е затегнат тук, в тази къща. Каменната ера беше тук, зад вълчите капани и укрепената врата.
Щях ли да се осмеля да разпитвам баща си? Божичко, може би само с една думичка той ще разсее съмненията ми? В очакване на завръщането му не можах да заспя. Задавах си въпроси в тъмното и си отговарях. Щях ли да мога да го погледна в лицето утре заран? Щях ли да овладея своя израз? Щях ли да скрия безпокойството си и после изведнъж да го изненадам: „Кой си ти?“
А сега той беше тук и разпитваше леля ми, която се усмихваше. Без никакво тържество, просто, както майка се усмихва на успокоеното си дете. В някакво просветление разбрах, че се заблуждавам спрямо нея. Или поне наполовина. Беше сигурно, че тя знае много за брат си — може би за избора, който той е направил през войната, за ролята и дейността му. Беше възможно също така тя да се страхува от някакво, макар и закъсняло, насилие. Но да е знаела и да е одобрявала най-лошото — ако то се е случило, — това, казвах си, е невъзможно. У нея имаше някаква праволинейност, в която още нищо не ми беше позволило да се усъмня. Отпращайки Жюлиен, тя беше действувала по инстинкт — тъй като брат й беше заминал неспокоен, а раненият беше излъгал, значи съществува някаква загадъчна опасност — незасягаща нито нея, нито мене, — която трябваше да се предотврати.
Права или не, усетих прилив на съчувствие към нея. И това е, мисля, което ми придаде смелост. Помислих си: нека тя не научи нищо, нека остане настрана, защо да убивам у нея любовта към брат й? Нека страдам само аз. Нека само моето сърце се разкъсва от подозрения, но да узная дали, за нещастие, те не бяха основателни, или, за щастие, не.
Само че как да подхвана работата? Чаках сгоден случай. За да прикрия играта, се преструвах, че съм в добро настроение. Това е жива мъка, когато сърцето ти е свито. Дебнех по лицето на баща си изражението, което ще разкрие душата му. Седемте години на усилия, за да го обикна, седемте години на доверие и сигурност изведнъж бледнееха и се изличаваха… Изучавах го тайно, както бях правила през първите дни, когато ме беше взел от пансиона на монахините след единайсет години безразличие. В негова полза беше високото оголено чело, внушителната осанка — но брадата не прикриваше ли мека, нерешителна брадичка?… Изящният орлов нос сякаш доминираше, но под подпухналите клепачи очите сякаш трудно се съсредоточаваха и гледаха направо. Чувствата ми преминаваха от едната в другата крайност: ту бих се заклела в невинността му и порив на дъщерна привързаност би ме отправил в обятията му, ако не се сдържах, ту си го представях като силуета в сянката, след като е предал (а после — изтезавал до смърт) — и трябваше да се извръщам със свито гърло, за да прикрия бледнината си.
В края на краищата той забеляза: понякога ми се струваше, че съзирам в погледа, който хвърляше върху мене, внезапно безпокойство. Няколко пъти блуждаещите му очи се спираха върху моите. Какъв ли въпрос си задаваше? Така измина целият ден — в дебнене на лицето му, в люшкане между двете крайности — ту уверена в доблестта му, ту в мерзостта му, — когато ме съкруши една нова мисъл. Майка ми… Облещените й очи, ужасеният й израз.
Как ли е умряла майка ми?
Монахините не ми бяха разказали нищо. Баща ми и леля ми — също. Защо ли беше това мълчание? Какво криеше то? И какво ли щях да си въобразя? Всъщност и аз не попитах нищо повече. Сега обаче… Ами ако това, което мислех сега, се окажеше истина?…