Помислих си, че ако говоря за Жюлиен, той щеше да се разсърди и нямаше да узная нищо.
— Защото — казах меко — те видях да се молиш толкова горещо.
Дали нямаше да ми отвърне: „А не е ли причината и оня натрапник?“ Но не, той си го помисли, може би, или със същия прегракнал глас каза само:
— Ти си жестока.
— Зная.
— Обичах много майка ти.
— Щастлива съм да го чуя.
— Не мога да я забравя и това е една кървяща рана.
— Но как е умряла тя?
Той не отговори нищо: спомен, вълнение или тревога? А моята настоятелност какво беше — жестокост или проницателност? Без да го гледам в очите, отгатнах трескавото им мятане в търсене на изход.
— Ти не щадиш мъката ми — хленчеше той.
Всяка дума, която не беше отговор, ме съсипваше, но нямаше да го оставя да бие на чувства.
— Татко — казах му аз с решителна кротост, — прости ми, но мама умря преди осем години. След толкова време няма мъка, която да пречи да се говори. Отговори ми.
— Ще ме обвиняваш ли? — смени той тона.
— За какво? — отвърнах живо и този път го погледнах право в очите.
— Знам ли? — повиши глас баща ми. — Ще отречеш ли, че ме подозираш?
— В какво? — повторих по-високо.
— В бог знае каква грешка.
— Не те подозирам. От какво умря тя?
— Не ти разрешавам…
— На легло ли е умряла? — изкрещях аз. — От болест ли?
— Стига! — изкряска той. — Този разпит е неприличен…
Изправи се като пружина и потегли с широка крачка.
— Не! Върни се! — продължих да викам аз. — Ако откажеш да ми отговориш…
Но той само махна с ръка, без да се обръща, и изчезна между дърветата. Дълго останах сломена върху поваления ствол. Гората, която толкова бях обичала, сега ми изглеждаше злокобна. Потайна, подозрителна, мрачна. Обземаха ме страхът и треперенето, които ме бяха завладели пред ранения непознат с разкъсания от капана крак… Божичко! Всичките тия вълчи капани — и тази барикадирана врата — и аз, която никога не си бях направила заключението — и майка ми, ако това беше истина — умряла, ако е била тя — в Бургонския канал, тук, почти под носа ни — удавена, удавена: моята майка — ами тогава, боже мой, тогава… аз и Жюлиен…
И изведнъж си представих благото меланхолично лице в странния миг, в кратката секунда, когато помислих, че виждам, удължени и деформирани, собствените си черти като в огледало… Станах и се затичах.
Не към къщата обаче. Почти несъзнателно забелязах, че й обръщам гръб. Аз бягах. Не знаех къде отивам. Бягах от къщата, където живееше баща ми, бягах от тюрмата, където се криеше този човек зад вълчите си капани, зад вратата и дебелите стени…
Тичах. Страхувах се. С някакъв нарастващ страх, който се разпростираше на последователни вълни върху всички хора, върху всички предмети. Защото, щом като баща ми, това близко същество, край което бях живяла седем години, щом този благочестив и почтен човек можеше да се усмихва така, да се усмихва и да бъде убиец — ами тогава, божичко, в кого да имаш доверие? На кого, на какво да се облегна? Каква беше тая цивилизация, способна да ражда подобни ужасии? Нищо не ме закриляше. Бях живяла сред спокойствие и идиотско безразличие. Бях си крила главата като камилска птица, за да не видя и не узная нищо от това ужасно минало — а то можеше да възкръсне, ако не се внимаваше. Защото този вид убийци съществуват. Може би един от тях е господинът, който минава?
Тичах. Накрая разбрах, че бягството ми ме отвеждаше в кръчмата. На пътя имаше спрени камиони, чиито шофьори пиеха по чашка. Влязох и попитах дали някой от тях не минава през Оксер, Ларош или Жоани. Изгледаха ме изненадани. Трябва да съм изглеждала странна.
Един от мъжете започна да се смее. Друг един стана. Не беше много млад. Той каза: „За Ларош съм, ако искате…“ След два часа бяхме там.
Слънцето залязваше над Париж, когато експресът бавно влезе в лионската гара.
Несъмнено това са били стари слугински стаи, обзаведени и свързани помежду си. Шестата вляво — без надпис на вратата. Почуках срамежливо. Той не се изненада, като ме съзря на прага. При все това повдигна вежди, като ме видя с празни ръце, дори без някое куфарче. Много бърже отгатна какво се беше случило.
— Имаш ли пари? — попита ме той, като отиде да се рови в някакво чекмедже, без да чака отговор. Обръщението му на „ти“ незабавно установяваше отношенията ни.
— Мога да те настаня тука, сестричке, ако предпочиташ.
Дали имам предпочитания? Тук или в хотел? Още не бях и помислила. Той разбра и това. Предложи ми едно удобно кресло. „Сядай и си почивай!“. Аз строполих в него. Веднага нещо се отпусна — всичко онова, което удържах в себе си от три дена — и аз се облях в сълзи.