— Точно така. Поплачи си малко. Това ще те облекчи.
Той седна срещу мене и ме гледаше с тъжен поглед, разведрен от искрица радост, че ме вижда тук, при себе си. Всичко беше толкова нежно и по братски, че усетих двоен порив, огромна потребност от кротка нежност, пожелах да ме вземе на ръце, за да ме залюлее, да ме утеши, бях едно съвсем малко момиченце с голяма скръб. Той не направи нищо. Аз се изсекнах и малко се посъвзех.
— Извинете, извинявай — смотолевих. — Скарах се с баща си. Край. Няма да се върна там…
И отново сълзите ми рукнаха, не можех да ги задържа. Забелязах, че малко помръкна. Попита ме: „Сърдиш ли ми се?“, и тъй като аз не разбирах, добави: „Че съм те смразил с…“. Изкрещях: „Не!“, но той поклати глава: „Би имала право да ми се сърдиш. Знаеш ли, аз дълго се колебах…“
— За какво?
— Дали да ти говоря. Не разбрах веднага, че си ми сестра. От това, което ми бяха разправяли, мислех, че ще заваря при него заедно с леля ти една нейна дъщеря, съвсем чужда. Впрочем това с нищо не промени нещата: само като те видях и без да зная коя си, решението ми вече избледня — как да причиниш нещастие на невинен… А по-късно, когато разбрах… за малко не си тръгнах, както бях дошъл. А може би трябваше да го направя. Може би си обичала дълбоко баща си, а аз щях да разруша всичко. През цялата нощ не мигнах.
— Слушай — казах му, подбирайки думите си. — Да, мисля, че го обичах по особен начин. Но това основание ли е, за да… Не, знаеш ли, има хора… когато са болни от рак например, които не искат да узнаят. Страх ги е да се страхуват. Има други, които биха се почувствували оскърбени и унижени в подобен случай. От това, че крият истината от тях. Разбираш ли?
— Да… — отвърна той колебливо.
— Аз не съм много силна, но не искам да крият истината от мене. Защото и най-жестоката истина струва повече… от някакво щастийце, от някакво щастийце, което бавно тлее в съзнателно незнание. О, това никак не пречи да плача, както виждаш, извинявай, трудно ми е да се сдържа… Очевидно това е тежко. Да, но е благотворно. Не ти се сърдя. Напротив, благодаря ти. Благодаря, ти постъпи добре…
Сълзите ми се стичаха, протегнах му ръка и той я пое в своите, почака плачът ми да престане и когато видя, че се усмихвам, ме попита дали съм обядвала или вечеряла. Поклатих глава — нищичко не съм хапвала от сутринта. „Е, добре — каза той, — като начало ще те заведа на ресторант.“
Бях се съвзела вече достатъчно и поисках най-напред да си измия лицето и да си сложа малко грим. Едно момиче с подпухнали очи, придружено от младеж — това говори зле за момичето. Докато слизахме, му казах:
— Дори името ти не зная. Как се казваш?
— Жюлиен — каза той и се усмихна.
— Да, ама…
— Жюлиен Давид — довърши той сериозно. Не посмях да го попитам дали това е еврейско име. Ако беше така, издайничеството и може би изтезанието на неговия баща от моя, ужасната му смърт, щяха да бъдат още по-отчайващи и омразни за мене. Помислих си — ами моята — нашата майка? И тя ли е била еврейка? Това би обяснило, че оня я е държал чрез шантаж, чрез заплаха за детето, за самата нея…
Седнахме в един закътан ъгъл на малко ресторантче край площад „Де Вож“. Оставих Жюлиен да поръча менюто. Бях гладна, но стомахът ми беше свит. Когато келнерът се отдалечи, най-накрая се осмелих да му поставя въпроса, който ме изгаряше.
— Самоубила ли се е мама или пък…? — не посмях да доизрека.
Той очакваше тези думи. Отмести ножа и вилицата си и се втренчи в покривката на малки червени квадрати.
— Заключението беше, че е самоубийство — рече той. — Но как да узнаеш? Палтото, тилът и раменете бяха разкъсани, без съмнение от витлото на някой шлеп. Дори да е имало някакви следи, те са изчезнали при това обезобразяване.
Отново потреперих.
— А ти не насочи ли… — поколебах се аз.
— Какво?
— … полицията… към…
— Не — каза той свирепо. — Тази работа засягаше само мене.
После някак си без връзка попита:
— Ти къде си родена?
— В Бургос, в Испания.
— Ето ти… Дали мама е избягала, за да се върне във Франция? Дали са се върнали заедно? Страхувал ли се е да не би тя да го издаде? Може би я е бил до смърт? Или я е направил така нещастна, че да се самоубие? Или може би е имала много угризения? Кой може да знае? — Спомних си очите й, изпълнени с ужас — ужасени от какво?…
— Животът — продължаваше той — е пълен със загадки от този вид, които остават без разрешение. Но лично за мене няма съществена разлика дали умряла от удар или от нравствено терзание…
Някаква грубост сбръчкваше тъжното му лице.
— Какво търсеше у нас? — запитах тръпнеща. — Да го убиеш ли беше дошъл?