— Беше навалял сняг — продължи Рен. — Той се намираше на Ледената река отвъд Брадвичката — езерото, за което ти говорих. Затисна го огромен леден къс. Намериха тялото му чак през пролетта. Саен трябваше да извърши специален ритуал, за да събере душите му.
— Съжалявам — промълви Торак. — Не знаех, че…
— Не ти го казвам, за да ме съжаляваш — прекъсна го тя. — Казвам ти го, за да ме разбереш. Той беше силен, опитен ловец и познаваше Планините — и все пак Ледената река го уби. Каква надежда… какъв шанс… си мислиш, че имаме ние?
Двадесет и трета глава
— Не вдигай шум! — прошепна Рен. — Всеки рязък звук може да я разбуди.
Торак беше проточил врат, за да види ледените скали, които се извисяваха над тях. Виждал бе лед и преди, но не като този. Не и такива остри като ножове скали и зейнали дерета, такива по-високи от дървета ледени висулки. Скалите наподобяваха огромна, надвиснала вълна, замръзнала от едно докосване на пръста на Световния дух. А когато за първи път ги бе зърнал от сипеите, приличаха само на лека гънка върху необятната Ледена река.
След като бяха изчакали Вълк да си почине край езерото, тримата бяха поели през блатата към сипеите, където си направиха лагер в една вдлъбнатина, осигуряваща им оскъдна защита от вятъра. Нямаше и следа от мечката. Може би магията с маската бе свършила работа. Или може би, както отбеляза Рен, мечката беснееше на запад и всяваше хаос сред клановете.
На следващата сутрин изкачиха склона до Ледената река и се отправиха на север.
Беше лудост да се движат под ледените скали, защото всеки момент някоя лавина можеше да ги помете, но нямаха избор. Пътят на запад бе препречен от дълбока синя клисура, изровена от топящите се порои.
Невъзможно бе да се движат тихо. Снегът хрущеше, а мокасините им скърцаха силно. Новата тръстикова наметка на Торак шумолеше като сухите есенни листа; дори дъхът му ехтеше оглушително. Навсякъде чуваше странно пращене и приглушени стонове — Ледената река мърмореше в съня си. Нужно й беше много малко, за да се разбуди.
Странно, но това, изглежда, не тревожеше Вълк. Той се наслаждаваше на снега: подскачаше игриво, подхвърляше буци лед във въздуха, а после изведнъж спираше и се ослушваше за леминги3 и мишлета, скрити под повърхността.
Сега спря да подуши едно парче лед и го потупа с лапа. Когато то не му отговори, той подви предните си лапи и го помоли да си играят, като ръмжеше подканящо.
— Шт! — изсъска Торак, като забрави да говори на вълчи език.
— Шт! — изсъска и Рен пред него.
За да откъсне вълчето от играта му, Торак се престори, че е забелязал дивеч — застана неподвижно и се завзира напрегнато в далечината.
Вълк направи същото. Но щом не улови миризма, нито шум, помръдна мустаци и погледна към побратима си.
— Къде е? Къде е плячката?
Торак се протегна и се прозя.
— Няма плячка!
— Какво? Тогава защо сме нащрек?
— Не бива да вдигаш шум!
Вълчето изскимтя обидено.
— Не спирайте! — прошепна Рен. — Трябва да минем отсреща, преди да мръкне.
В сянката на ледените скали беше мразовито. Двамата се бяха приготвили донякъде за студа в лагера край езерото: натъпкаха мокасините си с блатна трева, ушиха си ръкавици и шапки от рибената кожа на Рен и от останалата сурова кожа, измайсториха и наметка за Торак от снопчета тръстика, привързани с блатна трева и зашити със сухожилие. Но това изобщо не беше достатъчно.
Запасите им от храна също бяха намалели много: един мях с вода и сушена сьомга, и еленово месо за няколко дни. Торак си представи какво би казал баща му: „Пътуването през снега не е шега работа, синко. Ако си мислиш, че е така, накрая ще умреш“.
Беше му до болка ясно, че не знае достатъчно за снега. Както бе казала Рен с характерната за нея точност: „Известно ми е само, че по него се върви по-лесно, можеш да си правиш снежни топки и ако попаднеш в снежна буря, трябва да си изкопаеш пещера в снега и да изчакаш виелицата да спре. Но това е всичко, което знам“.
Снегът стана по-дълбок — вече стигаше до бедрата им. Вълк изчакваше Торак да му проправя пъртина, за да може да върви в стъпките му.
— Дано знае пътя — каза Рен тихо. — Никога не съм била толкова далеч на север.