— Ако оцелеем — повтори тя на себе си.
Младата жена помогна на Лош стомах да метне вързопа си на рамо и двамата поеха към пътеката. Непослушко припкаше нетърпеливо пред тях.
Лош стомах хвърли поглед назад към Пеещите камъни, седнал под стойката, на която бе кацнала свраката му.
— Благодарим ти, че ни позволи да поживеем при теб. Ще се върнем.
Съногадателят вдигна ръка и се усмихна:
— На добър час, Избранико на народите. Ако Силата пожелае, ще те видя отново. Ако ли не, ще се срещнем във Върховното Цяло.
Лош стомах кимна и помаха за сбогом, тръгвайки подир Непослушко. В гърдите му се надигна някаква странна смесица от трвога и радост. Ужасното Съновидение не му даваше покой — откъслечни фрагменти от него проблясваха отново и отново в паметта му.
— Е, ето че отново сме само ти, аз и Непослушко — каза той тихо.
Бяла пепел въздъхна, сякаш не и се вярваше.
Слънцето го сгряваше с лъчите си, докато вървеше. Как да мисли човек за смърт и разруха в такъв прекрасен топъл ден? Но стигаше му само да затвори очи и отново виждаше лицето на злия Съногадател.
— Кой мислиш, че може да е куцият войн от Съновидението?
Тя помисли малко.
— Не знам. През живота си съм познавала няколко куци мъже, но всички те са вече мъртви. От онова, което ми каза за твоите Съновидения, не бих желала да го срещна.
— Нито пък аз.
— Май не сме като героите от зимните приказки, а?
Пред тях Непослушко припкаше по пътеката, която заобикаляше стената от пясъчникови скали и водеше към върха на хребета. Лош стомах каза:
— Знаеш ли, все още се чудя дали Силата не е направила някаква глупава грешка. Някой като Топъл огън трябваше да тръгне да търси Вълчия Талисман. Или може би твоят Бягащ като вятъра. Човек би предположил, че Силата ще избере силен и храбър млад воин, а не Лош стомах.
Пътеката изви рязко, извеждайки ги през една тясна пукнатина в пясъчниковата скала право на върха. Това бе пътека, направена от елени и човек лесно можеше да мине по нея. На излизане от дефилето мъжът се спря, за да хвърли последен поглед към звездното колело.
Бяла пепел смръщи замислено вежди и каза:
— Не зная защо бяхме избрани точно ние, а не някой воин. Непрекъснато се опитвам да го проумея, да прозра смисъла, но не мога. — Помълча. — Силата е направлявала живота ми от самото начало. Виж ме. Сега трябваше да живея при Трите устия и да давам своя глас в решенията, засягащи съдбата на лагера, да се уча на задълженията си от Зелен огън и Детелината. Досега щях да имам съпруг, може би едно-две деца и щях да съм бременна с трето. Щях да размишлявам за духовете и затова в кои поля трябва да събираме корени през тази година. Вместо това ето ме тук, на път към Вълчето племе, за да ти помогна да откраднеш най-святия му Талисман, който ще ми помогне да видя в сънищата си ново бъдеще за Слънчевите хора. — Тя въздъхна уморено. — Това е лудост.
Лош стомах премести вързопа на гърба си така, че да може да я хване за ръката.
— Пътят ни е дълъг. Да вървим. Може пък да успеем да открием Талисмана и да го отнесем, без някой да ни забележи.
— А ако ни забележат? Ако тръгнат да ни гонят?
Той я изгледа с крайчеца на окото си.
— Тогава силата ще разбере какъв страхливец съм всъщност.
При спомена за Съня сърцето му се сви, а огърлицата от каменни зъби сякаш натежа на врата му. След всички грижи, които Лява ръка бе положил за него, и след честта, която му бе оказал с подаръка си, кражбата на Вълчия талисман едва ли щеше да е най-достойният начин да му се отплати.
Бягащ като вятъра се настани на мястото, което му посочи Черна луна. Кръстоса крака и се опита да подреди мислите си. Фактът, че Черна луна го бе поставил толкова близо до себе си в кръга на съвета, означаваше, че вождът на клана ще иска съвет от него.
Мъжете и жените пристигаха по един и по двама, настанявайки се под сенките на тополите. Те бяха оставили тежките наметала в палатките и бяха облекли пъстрите дрехи, пазени за по-топлите дни. Денят бе съвсем подходящ за такова облекло; ветрецът полъхваше приятно откъм Червените скалисти планини. За този важен съвет хората бяха облякли най-хубавите си дрехи: огърлици от костени топчета, нагръдници от кости на орел, украшения от черупки на стриди и миди, донесени от Търговците от крайбрежието, ярки пера и лъскави кожи. Мнозина бяха боядисали дрехите си от кожи на елени и антилопи; предпочитаните цветове бяха жълто и най-вече виолетово, което се добиваше от горчивия храст.
Израженията по лицата на хората обаче бяха в пълна противоположност на празничните им дрехи: те издаваха тревога, а в някои случаи дори и страх. Никак не бе чудно. Слуховете се разпространяваха между тях като полски пожар в края на лятото. Побягнаха от Кухата флейта, а хората предпочитаха да се бият. Но той не можеше да се отърси от усещането, че са застанали на ръба на страховита бездна и само една погрешна стъпка щеше да се окаже гибелна за всички.