Щом успели да овладеят нападението, самолетът поел обратно към Лос Анджелис, с двамата въздушни шерифи на борда, единият от които имал нужда от лекарска помощ. Около час след като самолетът кацна, на мен ми се обади един приятел от полицията. След като чух „Имаше извънреден случай“, страшната истина се стовари върху мен с огромната си тежест.
Отидох на разпознаването на телата, после минаха и погребенията, след което се затворих вкъщи и не излязох два месеца. Дванайсетгодишният ми син Джак беше единствената ми компания. Тренирах всеки ден; часове наред вдигах тежести, тичах усърдно на пътечката, удрях с всички сили боксовия чувал, изливайки гнева си и сълзите си в същото време. Нощно време седях и си говорех с Джак. И двамата отказвахме да вдигаме телефона или да отваряме вратата на приятели или роднини, които искаха да изкажат съболезнованията си.
Противникът беше направил първия ход.
Беше започнал войната.
Трябваше да загина аз на онзи самолет.
Аз бях този, когото те търсеха.
Само аз трябваше да бъда там.
Това беше тяхната грешка.
А в моя занаят всяка грешка се заплаща прескъпо.
2.
Цюрих, Швейцария
Той беше станал рано. Въздухът беше натежал от влагата, а слънцето още не беше изгряло. Беше една от любимите му сутрини — от онези, които му напомняха за детството в малкото руско градче, толкова малко, че го нямаше на географските карти. В онези сутрини, преди местният стоманолеярен завод да отвори вратите си и да закрие небето с гъстия пушек и сажди, той заставаше бос навън и гледаше през прозореца природата, заобикаляща малката им двустайна колиба, в която живееха той, родителите му и четиримата му братя и сестри. Двамата от братята му вече бяха спрели да ходят на училище и бяха поели по единствения път, който градът предлагаше на младежите — дванайсетчасови смени до леярските пещи.
Но младият Владимир Костолов по-скоро би умрял, отколкото да изтърпи и един ден работа в тази адска горещина. Собственикът на завода живееше в голяма къща на километри оттам и изобщо не виждаше каква тежка дан даваха мъжете, веднъж прекрачили вратите на адските пещи. Бащата на Владимир беше един от тези мъже. След смъртта му Владимир се закле да не бъде като него. Щеше да обърне гръб на този град и на завода и да се препитава по друг начин.
Съдбата го отведе в Москва, когато до дванайсетия му рожден ден оставаше един месец. Изпратиха го да живее при братовчеда на майка му и той с въодушевление очакваше срещата си с големия град. Надяваше се да облекчи кашлицата и проблемите с белия дроб, които имаше по рождение. До този момент не беше виждал братовчед си Александър — едва на седемнайсет години, той живееше от две години сам, след като баща му беше починал. Докато Владимир беше слаб и крехък, Александър имаше мускулесто и жилаво тяло, понеже редовно тичаше по улиците на работническия квартала, на фона на извисяващите се в утринната мъгла очертания на московския Кремъл. Александър сам беше предложил Владимир да живее при него и беше убедил леля си, че ще ѝ го върне здрав. И че може би дори ще излезе нещо от него.
В интерес на истината, лечението на Владимир и просперитетът му в живота бяха най-малката грижа на Александър Заверко. Александър се занимаваше с намиране и вербуване на нови бойци за руската Червена мафия. Александър вече се беше доказал като ценен кадър за босовете на бандата на Милченко, която само в този малък квартал наброяваше над двайсет души. Александър беше опитен крадец на коли, обучаван от баща си, който по професия беше автомеханик. Можеше да запали кола с голи ръце, да я закара в някой таен гараж и да извади двигателя от нея за по-малко от два часа. За тази работа му плащаха четири долара за всяка кола. Често успяваше да открадне четири коли на ден, работейки в зимните московски нощи.
Александър също си беше спечелил татуировка на черен кинжал — първата от многобройните поредици, надяваше се той. Това стана на шестнайсетия му рожден ден, когато застреля пенсиониран офицер от КГБ, който беше станал рекетьор на Червената мафия и който беше прибрал повече, отколкото му се полагаше от парите, получени от продажбата на наркотици в квартала. След екзекуцията разрешиха на Александър да запази пистолета за себе си. Както и всички пари, които намери в джобовете на мъртвеца. На мафията ѝ хареса как Александър подходи към задачата и си свърши работата — хладнокръвно и методично. Оттогава даваха благословията и одобрението винаги когато той ги помолеше да привлече към организацията някой млад боец.