Израснах в семейство от средната класа в Бейсайд, в нюйоркската община Куинс, в което думи от рода на „чернилка“, „латинско говедо“, „макаронаджия“ или „жълтур“ се смятаха за най-мръсните на света — думи, които не се произнасяха при никакви обстоятелства. Родителите ми заклеймяваха всички видове предразсъдъци, смятайки ги за занимание единствено за ненагънатите мозъци на низшите, лишени от всякаква интелигентност същества. И винаги съм се ръководил от това правило — като дете, като младеж, та дори и в разгара на безумието. Но мръсните думи и вулгарните фрази щяха да се леят от устата ми със завидна лекота, особено когато започна да ме обзема лудостта. Естествено, и за това си имах „разумно“ обяснение: нали бях на Уолстрийт, а там не е място за символични любезности и социално благонравие.
Защо ви разказвам всичко това ли? Защото искам да знаете кой съм в действителност и — което е още по-важно — кой не съм. И ви казвам тези неща, защото имам две деца и някой ден ще има да отговарям на куп въпроси. Ще трябва да им обясня как техният любящ баща — същият този, който сега ги води по футболни мачове и се появява по родителските срещи в училище, а в петък вечер си седи вкъщи и им приготвя салата „Цезар“ — може някога да е бил такъв отвратителен човек.
Но най-вече и най-искрено се надявам животоописанието ми да послужи за предупреждение както към богатите, така и към бедните — към всеки, който живее с миниатюрна лъжичка под ноздрите си или е оставил шепа хапчета да се разтварят в стомаха му; към всеки, който възнамерява да пропилее дадената му от Господ дарба и я пропилява; към всеки, решил да се предаде на силите на мрака и да живее живот на разюздан хедонизъм. И към всеки, който би се поблазнил от мисълта да бъде известен с прозвище от рода на „Вълка от Уолстрийт“.
Книга I
Глава 1.
Вълк в овча кожа
Шест години по-рано
Безумието се разрази тъй бързо, че през зимата на 1993 година вече имах странното усещане, че съм спечелил главната роля в някои от онези риалити шоута по телевизията, още преди да бяха дошли на мода. Моето шоу се наричаше Животът на богатите и дисфункционалните9 и с всеки нов ден сякаш ставах по-дисфункционален от предишния.
Основаната от мен „Стратън Оукмънт“ се бе превърнала в една от най-големите и най-развихрени брокерски фирми в историята на Уолстрийт. А на самата Уолстрийт се носеше мълвата, че имам ненадминато смъртно желание и че със сигурност ще скоча в гроба, преди да съм чукнал трийсетте. Но съзнавах колко невъзможно е това, тъй като току-що бях станал на трийсет и една и си бях съвсем здрав и читав.
Та сега, в сряда сутрин в средата на декември, седях пред контролното табло на двумоторния си хеликоптер „Бел Джет“ на път от хелипорта на Тридесета улица в центъра на Манхатън към имението ми в Олд Бруквил на Лонг Айлънд, с достатъчно дрога в кръвоносната ми система, че да надруса Гватемала.
Току-що бе превалило три след полунощ и се носехме с двеста и двайсет километра в час някъде над западния бряг на залива Литъл Нек на Лонг Айлънд. Сам се впечатлих от способността си да летя по права линия, макар че всичко ми се виждаше двойно. Изведнъж обаче ми се зави свят. Хеликоптерът внезапно се устреми надолу и черните води на залива се втурнаха насреща ми. Усещах сякаш в просъница ужасяващите вибрации на главния ротор и чувах в наушниците паникьосания, обезумял глас на втория пилот:
— Боже Господи, шефе! Дърпай! Дърпай! Ще се разбием! Мамка му!
После отново се издигнахме.
Моят верен и доверен втори пилот, капитан Марк Елиът, беше в бяла униформа и седеше пред собствения си пулт за управление. Но му беше изрично забранено да го докосва, освен когато губех големи суми пари или бях в непосредствена опасност да се разбия в земята. Сега той пилотираше, което вероятно бе най-удачният вариант.
Капитан Марк бе един от онези капитани с квадратни челюсти, които ти вдъхват увереност със самото си присъствие. А квадратни бяха не само челюстите му, а комай и цялото му тяло, което имаше вид на съставено от квадратни части, монтирани една върху друга. Дори черният му мустак представляваше съвършен правоъгълник, прикачен прецизно като подова четка над нетрепващата му горна устна.
Бяхме поели от Манхатън десетина минути преди това, след дълга вторнична вечер, която постепенно излезе извън контрол. Започна се съвсем невинно в „Канастълс“ — моден ресторант на Парк Авеню, където вечерях с неколцина от младите ми борсови агенти. Незнайно как обаче се озовахме в президентския апартамент на хотел „Хелмсли Палас“, където някаква адски скъпа курва на име Венис с чувствени устни и изваяни хълбоци се опита — безуспешно — да ми го вдигне с помощта на свещ. Та ето защо се бях юрнал да наваксам закъснението си (около пет часа и половина, ако трябва да съм точен), което ще рече, че пак бях загазил здравата с преданата ми и обична втора съпруга Надин — добродетелно-амбициозна мъжеукротителка.
9
„Животът на богатите и прочутите“