Йордан Йовков
Вълкадин говори с бога
Когато искаше да си спомни как додоха и как се заредиха злочестините в къщата му, Вълкадин си мислеше и за оная вечер през август, когато, след като отвяха, сред хармана светна като злато голям куп жито, а на изток през плувналия прах се показа, червен, месецът. Голяма задяха беше и след залез слънце. Той работеше сам, със снахите си и с децата, защото синовете му бяха още на война. Докато пренесат житото в хамбара, докато разтоварят колята със снопите и приберат туй-онуй, месецът подскочи, побеля, и когато седнаха да вечерят, видело беше като ден. Тогава той каза:
— Потрайте още малко, докато свършим хармана. А като си додат мъжете ви, ще ви разделя. Ще ви дам всичко, за себе си не ща нищо. Стига ми, доде съм жив, да ви спохождам от време на време.
Насреща му седеше Милена, най-младата му снаха. Хубава жена, млада, яка, очите й, както винаги, се смеят, кръглото й лице огряно от месечината. Той я погледна и се позасмя.
— А на Милена — рече — ще дам отделно нещо. Какво е, няма да кажа сега, ама като му доде времето, ще й го дам.
Работили бяха добре, той се поразпусна и накара Милена да му изпее „Милен Милени думаше“. Той обичаше тая песен, защото също както в нея, снаха му се казваше Милена, а син му, нейният мъж — Милен. Като я слушаше, драго му беше да гледа снаха си и жал му беше за Милен, който наедно с двамата си братя беше на война и не се знаеше дали и той, и те ще се върнат живи.
Какво стана после? Синовете му си додоха живи и здрави, но той ги не позна: имаше смут в душите им, гледаха изкриво, сприхави бяхо и зли като подгонени вълци. Доде тежко време, всичко се повърна назад, като изтървана из баир надолу каруца. Най-напред войските, които бяха заминали към Кюстенджа и Тулча, започнаха да се връщат набързо — точеха се деня и нощта, в дъжд, в кал, в студ, гладни, изнемощели. По селата се отбиваха войници и тропаха от врата на врата за коматче хляб като просяци. Колко набързо бяха си отишли и каква мъка са влачили, можеше да се види от туй, че когато напролет се стопи снегът, пътищата, отдето бяха минали, се белееха от костите на измрелия добитък. Върнаха се пак румънците и туриха границата, където си беше по-рано, току пред къщите. Селото остана отсам, а половината му мера — отвъд.
Той удържа думата си и раздели синовете си. Но каква полза? Не било съдено да видят добро, нито те, нито той. Средният, Атанас, още като се върна, заболя и уж нищо му няма, уж само понастинал, а легна и вече не стана. Най-старият му син, Никола — юнак мъж, личен, на когото не можеше да се нарадва, когато си дохождаше в отпуск, фелдфебел, с медали, покрили целите му гърди, — той пък тръгна по партии, стана кмет. Строг човек беше, държеше за право, за закон, но кой ти слуша, кой мисли да върви из прав път? И една вечер, както стоеше с приятели в кръчмата, стреляха през прозореца и го убиха. Отиде си и той. Остана още една вдовица и още една черна забрадка се замярка от село към гробищата.
Остана най-малкият му син, Милен. Нему се паднаха нивите отвъд, в Румъния, и той живееше там — в чуждо село и в чуждо царство. Беше на една крачка далеч, но нито той можеше да дойде, нито старецът можеше да отиде при него, когато поиска. Навик стана на Вълкадина да стане сутрин, да подкара пред себе си кравата, за да я пасе — колкото да се намира на работа, — да излезе над селото и да се изкачи на баира. Там имаше един голям бряст и докато кравата пасеше наоколо, той седеше под бряста, облегнат на дънера му, и гледаше отвъд през границата. Двамата му покойни сина оставиха възрастни синове, те работеха, за тях той не мислеше. Грижите му сега бяха за Милена. И като гледаше отвъд границата, случваше се Милен и Милена да излязат на нива. Той ги познаваше по лицата, по вървежа, ако бяха по-близо, по добитъка — ако бяха по-далеч, и ги гледаше с часове. Ако с тях пък се случеше и някое от децата им, една старческа милозлива усмивка стоеше на лицето му през всичкото време, докато ги гледаше. Между него и тях беше границата и по нея от време на време минаваха чужди войници със сини шинели и рогати шапки.
Един ден селото настръхна от лоша вест: отсреща, в селото, гдето живееше Милен, дошли жандарми, били, изтерзавали, след туй вързали мъжете и ги откарали навътре. С голяма мъка Вълкадин мина границата и намери Милена. Когато го извадиха от затвора, колкото да го види, сърцето на стария плувна в кръв: тоз ли е Милен? Тоз ли е син му? С потъмняло лице, с хлътнали очи, със запечена кръв по челото и по страните. Погледна го, потопи очи в земята и — ни дума.
— Кажи ми, Милене, кажи ми, сине, ако не си направил нищо, ако си прав, друга царщина е тук, но ще ходя, ще харча, хапката от устата си ще дам, ще те отърва.