Вълкодав

Мария Семьонова Вълкодав

АВТОРКАТА СЪРДЕЧНО БЛАГОДАРИ НА:

филолога и етнографа Елена Всеволдовна Перехвалская

фантаста Павел Вячеславович Молитвин

лекаря Павел Лвович Камиков

сенсей Владимир Тагирович Тагиров

опитния човек „Мечката“

и компютърния инженер Хокан Норелиус

Без дейната им помощ тази книга никога нямаше да стане такава, каквато е!

Самотна птица кръжи над полето.
Догарящо слънце си тръгва от небето.
Макар и с кожа сива и като ножове зъби,
не ме наричай вълк, що към гората се стреми.

Млякото обича клепоухото кутре,
а не кръвта, която от раните тече.
Ако съм настръхнал и съм озверял,
първо ме попитай — как ли съм живял.

Във непрогледна нощ потъвах като в блато.
Забравих как изглежда небосвода над земята.
От собствената кръв опитах най-напред,
на чуждата додето също дойде ред.

Бил съм окован, капани ме затискаха,
да свикна със хомота не можех и не исках.
Не съм видял нашийник, който да ми устои.
Не съм видял верига, дето да ме задържи.

Пътища безкрайни няма на земята.
Нито пък следи, отишли си навеки в тъмнината.
И не съм видял до днес мерзавец
дето да не мога да го стигна и накажа.

Отвикнах да се плаша от светлосиньото острие.
И от стрелите, от четири крачки изстреляни.
Боя се от едно — пред скок да не умра,
и да не чуя как се пука гръбнакът на врага.

Виж, ако във някой дом прозорец свети,
ако ме чака някой — там, далече,
ще спра да се озъбвам и в краката му ще легна,
личицето детско тихо ще досегна.

Бих служил вярно, защитавал — просто ей така,
тези, що ми се усмихват — зарад любовта.
Но никой не ме чака — продължава самотата.
И все така желая да вия към луната.1

1. Замъкът на Човекоядеца

Залезът изгасна и сребърникът на луната освети леса със зеленикавата си призрачна светлина. Човекът, когото наричаха Вълкодав, вървеше неуморно през гората — от хълм до хълм, без път и пътеки, с широка, отмерена крачка. Напредваше, без да се крие зад дърветата и да заобикаля осветените от луната поляни, без да привежда глава, макар че по стар навик стъпваше безшумно с босите си нозе. През едното си рамо бе преметнал връвта с ботушите. На другото, леко впило нокти, седеше пухкаво черно зверче с големи уши. Когато Вълкодав прескачаше повалени от бурите дървета или се гмурваше под някой провиснал клон, мъничето разперваше криле, за да запази равновесие. Тогава си проличаваше, че е прилепче, а едното му крило е разкъсано, почти разполовено.

Вълкодав помнеше тази местност, познаваше я като дланта си. Знаеше, че ще достигне целта преди да превали полунощ. В ръката му се поклащаше копие, проблясващо на лунния светлик. Късо копие със здрава дръжка и широк, остро наточен накрайник, което имаше и кръстачка за лов на едър дивеч.

Вълкодав спира само на два пъти. Първия път — при голямата изсъхнала трепетлика, на мястото, където се кръстосваха отдавна занемарените горски пътеки. Вълкодав извади големия боен нож от канията, прободе пръста си и изписа с кръв върху обеления дънер на дървото свещения Знак на огъня — колело с три спици, сочещи пътя на слънцето. На студената мъртвешка светлина кръвта изглеждаше черна. Вълкодав долепи чело и длани до дънера и постоя така като в унес. Устните му беззвучно изреждаха нечии имена. После смъкна торбата от гърба си, пусна копието долу и премести своя верен приятел Прилепчо върху гладката дръжка, като първо грижливо откачи от ризата ноктите на зверчето. Ала то не пожела да се раздели с Вълкодав: подскочи, ловко се покатери по дрехите на господаря си и пак се настани на рамото му, но този път захапа здраво дебелия ленен плат, за да осуети поредния опит да бъде отскубнато. Вълкодав му хвърли кос поглед и мълчаливо започна да се изкачва на дървото.

Достигна първия клон, хвана се за него и увисна на двете си ръце, после се залюля. След малко клонът изпука и се счупи под тежестта му. Вълкодав се приземи с ловкостта на звяр върху меката горска морава. Подпря клона на едното си коляно и го счупи без да го е еня дали някой ще чуе пращенето. Пак извади от канията тежкия боен нож и започна да дялка парчетата. Направи снопче подпалки. После навлажни една по една клечките с кръв от палеца си и прибра снопчето в кесията на пояса. Изправи се, стори нисък поклон на дървото и продължи по пътя си.

За втори път се спря, когато от един висок и стръмен хълм пред него изникна село. Погледът на Вълкодав на мига откри къщата със схлупения покрив и не се отлепи от нея.

1

Превод на стиховете: Васил Велчев