Страховитият вянин продължаваше да лежи неподвижен. Предпазливо приближилият се Плишка го изрита по раненото бедро и се убеди, че той е или мъртъв, или доста близо до смъртта. Осакатеното тяло не реагира на жестокия удар нито със стон, нито с потрепване. Плишка го прекрачи и се опита да изтръгне от неподвижната ръка дръжката на меча. Вкочанилата се длан изобщо не искаше да се отвори, освен това Плишка видя, че мечът е завързан за китката, и реши да си помогне с ножа.
Внезапно железни пръсти стиснаха глезена му, като смачкаха непоносимо плътта и костта дори през бичата кожа на ботуша. Оживелият вянин с рязко движение дръпна наемника. Плишка извика от изненада и полетя. Докато бе във въздуха, Вълкодав лекичко промени посоката на полета му и солвянинът пое към пропастта. В последния миг успя да се извърне и да се хване за самия ръб. Но в следващия миг цялото му тяло се удари в склона и пръстите му не издържаха, изплъзнаха се. Плишка се понесе надолу и се замята във въздуха. Полетът му продължи доста време.
Вълкодав с големи усилия се изправи на едно коляно. Изобщо не беше задължително да го доубиват. Трябваше просто да почакат малко и щеше да се строполи и да умре сам. Все пак той вдигна глава, изтри с ръкав кръвта, капеща от брадичката му, озъби се страховито и изхриптя, вдигнал меча:
— Е?!…
… Само в приказките благородните врагове сторват дълбок поклон на умиращия герой и отстъпват, оставяйки го насаме с Небесата. Може би Винитар би постъпил така. Но не и воините на Лъчезар. Те се втурнаха напред… и в този миг в облака мъгла зад Вълкодав се забеляза някакво движение.
Пръв, разкъсвайки с бързите си крилца сивата виеща се пелена, излетя Прилепчо и с отчаян боен вопъл впи нокти в лицето на някакъв солвянин. А след Прилепчо на площадката пред Портала наведнъж изскочиха трима. Ето така се появяват легендите за небесните бойци, изпратени от Боговете. Двама от новопоявилите се — мъж и млада девойка — незабавно вдигнаха ръце в отклоняващ жест. На осанката и погледа на плахата Ниилит би завидяла и самата жена-воин Ертан. Третият, русокос арантянин, прегърна вече свличащия се Вълкодав.
— Дръж се, приятелю варварин… Дръж се, не умирай!
Да не си посмял да ме наричаш варварин, понечи да каже Вълкодав, но не му достигнаха силите. От разтворените длани на Тилорн и Ниилит нещо се откъсна — умеещите да виждат, когато гледат, биха го оприличили на бледолилав пламък. Нещото блъсна в лицата хората на Лъчезар и те с вик отскочиха назад. Възползвали се от тяхното объркване, девойката и двамата мъже вдигнаха на ръце Вълкодав, тежък, неподвижен, и с всички сили, които имаха, го понесоха към мъглата, а крилатото зверче за последен път се изплю по посока на злосторниците и последва своите човеци. Вълкодав усети върху лицето си полъх на сол и хлад и почти веднага престана да чува виковете на солвяните. Стори му се, че го мъкнат мъчително дълго, вървежът по гранита и животът му отдавна би трябвало да са свършили. Вече на път да изпадне в несвяст, той свари смътно да си помисли: и защо се мъчат, нали вече е все тая…
На Ниилит, Тилорн и Еврих обаче явно не им беше все тая.
1 ноември 1992—7 февруари 1995