Беше изминало толкова дълго време, откакто бе чувствала топлината на Каси, откакто бе виждала невинното й личице и знаеше, с майчиното си сърце, че бебчето й е в безопасност. Ужасяващите събития от изминалата седмица се бяха превърнали в един непрекъснато повтарящ се кошмар; борбата й да диша, несвързани спомени за агонизираща болка и ярките светлини в операционната зала, докато хирурзите се суетяха около нея.
За щастие, куршумът не бе причинил никакви трайни увреждания, въпреки че бе близо. Казаха й, че е късметлийка. Голяма късметлийка. Както и детето, което почиваше безопасно в утробата й. Въпреки ужаса от тези страховити моменти, тя бе оживяла и щеше да се възстанови.
— Как е бебчето ми? — прошепна Елизабет немощно. — Много ми липсваше, Каси.
Момиченцето потисна напиращите ридания и кимна леко.
— И ти ми липсваше, мамо. Толкова се страхувах, че няма да се върнеш. Че ще остана сама и уплашена завинаги. Така се радвам, че си добре.
Елизабет вдигна поглед, когато Даш погали косата на Каси. Младата жена знаеше, че той е бил този, който е казал на дъщеря й за злополуката и че ще остане в болницата за известно време. Преумората бе изтощила тялото й още преди да получи раната и поради тази причина, щеше да й бъде нужно повече време, за да се възстанови. Но скоро щеше да напусне болницата. След няколко дни. Макар че лекарите я предупредиха, че трябва да кара по-полека през тези първи дни.
— Хей, красавице — Даш докосна бузата й, когато погледна към него. — Не можах да я задържа на разстояние. Тя е също толкова упорита, колкото майка си.
Гласът му бе плътен и нежен, напълно различен от дрезгавия, изпълнен с болка тон, който бе използвал, за да й крещи, докато мракът я поглъщаше, в нощта, когато бе простреляна. Елизабет още си спомняше ужаса, който отекваше в накъсания му вой, докато тъмнината се затваряше над нея. Не искаше никога повече половинката й да изпитва такава болка.
— Хмм — усмихна се тя сънено. Спеше много. Лекарите я бяха уверили, че това ще помогне за възстановяването й. — Скоро ще се върна — нямаше търпение да заспи в ръцете му отново, да почувства как я прегръща, как я обича през нощта.
Даш стоеше с нея в болницата толкова, колкото можеше. Когато не беше там, Даун или Шера, които бяха дошли от имението на Породите заедно с Каси, бдяха над нея, докато пазачите чакаха пред стаята. Не бяха поети никакви рискове по отношение на безопасността й или тази на Каси.
— Скоро — обеща Даш.
— Мамо? — момиченцето надигна глава. — Даш ми каза, че ще имам братче или сестричка? Вярно ли е?
Елизабет се усмихна, опивайки се да задържи очите си отворени. Каси й бе липсвала толкова много, че не понасяше мисълта да заспи, когато тя най-сетне бе до нея.
— Да — въздъхна дълбоко. — Харесва ли ти тази идея?
— Да — главичката й се сведе бързо. — Трябва да го отпразнуваме с шоколад, обаче. Казах на Даш, че ни трябва голяма шоколадова торта, точно като тази, която Саймън ми донесе миналия ден. Имаше всички видове шоколад.
Елизабет трепна и се намръщи към раздразненото изражение на Даш.
— Саймън, а?
Младата жена почувства съжаление към детегледачите на Каси. На света не съществуваше нищо друго, освен шоколада, което да е в състояние да я поддържа да тича с пълна скорост в продължение на часове.
— О, да. Той наистина е много мил. И няма нищо против чаените партита. Той и неговите момичета пиха чай с мен два пъти — Каси се взираше в нея напълно сериозно, сякаш човекът, с когото бе пила чай, не бе същият, който се бе втурнал да си проправи път през шестима пазачи, когато бе чул воя на Даш да разкъсва нощта.
Елизабет се пребори със слабия смях, който се надигна в гърдите й. Господи, щеше да й хареса да види това. Очите й се затвориха уморено за секунда, но тя с мъка ги отвори отново. Там беше и Даш, гледаше я, обичаше я. Сърцето й се изпълни с вълнение при тази мисъл.
— Хайде, тиквичке. Целуни мама за лека нощ и върви отвън при Мерк и Саймън. Аз ще дойда след малко — каза най-сетне Даш тихо, когато клепачите на Елизабет запърхаха сънливо.
Каси положи една плаха целувка на бузата на майка си, след това скочи от скута на Даш и тръгна към вратата.
Младият мъж се обърна отново към половинката си, очите му бяха потъмнели от загриженост, когато се наведе по-близо и докосна бузата й нежно.
— Добре ли си?
— Чудесно — трябваше да задържи очите си отворени. Трябваше да се взира в прекрасния му поглед толкова дълго, колкото може. — Ти?