Мъжът отговори тихо, с мек глас, в който имаше само следи от шотландски акцент.
— Имам всички основания да се отнасям свободно с гостоприемството на Макензи Мейнър.
О, не! Невъзможно!
За съжаление най-лошите й предположения се потвърдиха.
— Защото случайно съм лорд Робърт Макензи, граф Хепбърн. Освен това съм лерд на Фрея Крегс и господар на дома.
Мъжът се наведе и целуна ръката й. Дъхът му стопли кожата й и за момент Кларис изпита чувството, че устните му са се впили в пръстите й.
— Аз не съм принц, но настоявам да се настаните при мен в господарския дом.
3
Поставяй си високи цели, бори се смело, за да ги постигнеш, а по пътя се забавлявай, колкото можеш.
Кларис изтръгна ръката си. Не! Най-красивият мъж в града не можеше да е едновременно и най-могъщият. Това беше просто нечестно!
Ала когато погледна в очите на лорд Хепбърн, тя разбра, че беше точно така. Авторитетът буквално избликваше от всичките му пори. Късметът беше на път да й изневери, но тя вече се беше измъквала и от по-лоши ситуации.
— В никакъв случай не бих искала да се натрапя на гостоприемството ви.
— За натрапване и дума не може да става. За мен е чест да подслоня в дома си такава възхитителна дама.
Гласът на лорд Хепбърн беше мек, дълбок и неумолим. И видът му беше същият.
Кларис можеше само да се надява, че нейният глас не я е издал — дори в собствените й уши звучеше стъписано, едва ли не уплашено.
— Не е особено… прилично. — Мястото, където я бяха докоснали устните му, беше влажно и вятърът охлаждаше кожата й. Трябваше да свие пръсти, за да се отърси от странното усещане.
— Имам сестри и десетки прислужници, които с радост ще изпълняват ролята на компаньонки. Обещавам ви, че няма да ни изпускат от очи. — Кафявите му очи бяха обкръжени от дълги мигли, черни като косата, и тя бе впила поглед в тях, сякаш е открила безценно съкровище.
Но тя не искаше съкровище. Не искаше и самата тя да стане съкровище на някой мъж.
— Моята работа ще попречи трайно на мира във вашия дом.
— Аз винаги посрещам в дома си посетители от града, преди всичко дами, а вие… вие сте нещо много специално. — Робърт се огледа и жените, които стояха наблизо, му се усмихнаха. Всички бяха наострили уши, за да не изпуснат нито една сричка от разговора им.
Местните явно бяха податливи на чара му и крякаха като цяло стадо гъски, похапнали зелена тревичка.
Кларис не откри в думите му нито капчица сарказъм, но въпреки това беше убедена, че някъде дълбоко, скрито под благозвучния, респектиращ глас, дебне цинизъм. Този човек не вярваше, че тя е принцеса. Но по причина, позната само на него, бе решил да я покани в дома си.
— Но аз не мога…
Мис Розабел отново я ощипа, този път толкова силно, че със сигурност щеше да й остави синьо петно.
Кларис не можеше да пренебрегне този знак. Трябваше да капитулира. Той бе спечелил този рунд. Никога не беше изпитвала такава трудност да изрече следващите три думи.
— Много ви благодаря. — Дари го с усмивка. Най-красивата, най-кралската, най-изисканата усмивка. — Много мило от ваша страна. Ако желаете да тръгнете напред, аз ще уредя делата си в града и ще ви последвам.
— Предпочитам да ви чакам тук. — Робърт се усмихна с небрежна учтивост — Никога не бих си простил, ако се… заблудите.
— Да, прав сте. Наистина е възможно да се заблудя. — Как го мразеше да намека, че вероятно ще напусне града презглава, ако той се отдалечи.
Преди всичко, защото беше прав. Ако й дадеше шанс, тя щеше да избяга. Всичките й инстинкти биеха тревога. Не беше подбрала добре мястото, за да предложи стоката си. Но ако не спечелеше пари във Фрея Крегс, я очакваше глад, а може би и престой в дома за работнички. Не, в никакъв случай нямаше да си отиде просто така, все едно какво я съветваха инстинктите.
Опита се да игнорира мъжа и да слезе сама от цокъла, но той я изпревари, хвана ръката й и й помогна. Постъпи като истински джентълмен, защото помогна и на мис Розабел да слезе, а после се скри в навалицата.
Мис Розабел изчезна веднага в магазина на шивачката, докато Кларис се занимаваше с жените, които я наобиколиха и изваждаха монети от джобовете си. Продаде четиринайсет кутийки с крем на четиринайсет развълнувани клиентки и се опита да се разговори с другите жени, които се тълпяха около нея. Познаваше характерите им от разговорите в други градове, Сплашени от кралския й произход, повечето не смееха да се обърнат направо към нея. Може би и нямаха достатъчно пари да купят стоките й. Ала Кларис се постара да ги улесни. Ако се страхуваха, че ще кажат нещо не както трябва, нямаше да купят нищо. Тя беше длъжна да се погрижи да се чувстват добре.