Уилоу поклати глава.
— Но всеки свят си остава загадка по един или друг начин: твоят за мен и моят за теб и разликата понякога не може да бъде обяснена или разбрана така лесно…
Той положи пръст върху устните й.
— Добре, помисли за това. Помисли за всичко.
Звучеше твърдо и настоятелно. Изтълкува същността на нейната тревога напълно погрешно и се отърси от думите й в своята жажда да се наслади на върховното щастие, което изпитваше.
— Бебе, Уилоу! Искам да отида и да кажа на някого за това! Искам да кажа на всички! Хайде! Да ставаме!
В следващия миг той скочи от леглото и се втурна из стаята, навлече дрехите си, устреми се към прозореца и диво изкрещя от радост; след това се върна и я разцелува.
— Обичам те! — каза той. — Ще те обичам винаги и завинаги.
Облече се и излезе от стаята още преди Уилоу да стане от леглото, а думите, които тя най-вероятно щеше да му каже, останаха неизказани завинаги.
Бен слезе по стълбите на двореца, като прескачаше по две стъпала наведнъж. Тичаше, сякаш самият той беше дете, тананикаше си, бъбреше, свиркаше с уста, чувстваше се весел и лек като коркова тапа. Беше мъж със среден ръст, имаше извит ястребов нос и очи, сини като скреж. Кестенявата му коса бе започнала леко да оредява, но лицето и ръцете му бяха гладки и стегнати. Като млад се беше занимавал с бокс и все още тренираше редовно. Беше слаб, имаше здраво тяло и се движеше с лекота. Когато за първи път прекоси Отвъдната земя, наближаваше четиридесетте, но в момента вече не знаеше на колко е години. Понякога се чувстваше така, сякаш напълно беше престанал да старее. Тази сутрин бе убеден в това. Можеше да усети пулса на Сребърния дворец под краката си, биенето на сърцето си, на живата кръв, на своята душа. Можеше да усети топлината на каменните му стени и зидове, шепота на дъха си в свежия утринен въздух. Дворецът беше жив, домът на кралете на Отвъдната земя имаше вълшебното свойство да разчита единствено на присъствието на господаря си, за да изпълнява ролята си и да бъде поддържан. Когато Бен за първи път дойде в замъка, постройката бе заприличала на мрачна развалина, занемарена от двайсет години. Сега беше реставриран, излъскан, светещ и зареден с живот и Бен можеше да усети мислите му, както усещаше своите собствени, когато се намираше в безопасност между стените му.
Чувстваше как Сребърният дворец се радва за него сега, докато летеше по стълбите към трапезарията. Чуваше пожеланията му за дълъг живот и щастие към нероденото дете.
Дете, мислеше си той отново и отново. Моето дете.
Свикваше с тази идея доста по-бързо, отколкото си мислеше, че е възможно.
Когато влезе в трапезарията с окачените по стените й гоблени и с дългата, вече подредена и заета маса с дървените подпорки, хрумна му, че не трябва да предприема нищо без Уилоу — и сега трябваше да я почака, за да го стори — за да съобщи новината. Все пак не смяташе, че ще може да го направи. Не смяташе, че ще може да се въздържи.
На масата седяха Абърнати и Буниън. Абърнати, придворният писар, беше човек, който при някаква неправилно направена магия беше превърнат в късокосмест английски териер и беше принуден да остане в този си вид. Абърнати имаше рошава муцуна и бе превъзходно облечен; имаше човешки ръце и крака и можеше да говори по-добре отколкото повечето истински хора. Буниън, кралският пратеник, беше коболд1, който никога, доколкото бе известно, не беше имал друга самоличност, освен тази. Буниън имаше маймунско лице, остри зъби, които му придаваха изкривен вид и усмивка като на заинтригувана акула. Качеството, което те и двамата притежаваха, беше неизменната им вярност към Бен и трона.
И двамата застинаха едновременно с вилици, вдигнати към устите си, когато видяха изражението на Великия господар при неговото влизане.
— Добро утро, добро утро! — поздрави той с грейнала усмивка.
Вилиците останаха на местата си. През лицата на придворните премина смесица от почуда и подозрение. Два чифта очи премигаха.
Абърнати се съвзе пръв:
— Добро утро. Велики господарю — поздрави той. След това се спря. — Надявам се, че сте спали добре?
Бен се приближи, превъзбуден и възторжен. Порцелановите и стъклените съдове засвяткаха, а мирисът на топла храна се разнесе от сребърните блюда. Парснип, готвачът — другият коболд, който служеше на трона, отново бе надминал себе си, или поне така си мислеше Бен, обзет от своето върховно щастие. Той сграбчи едно малко ябълково сладкишче и го сложи в устата си, докато заемаше мястото си на масата. Потърси с поглед Куестър Тюс, но той не се виждаше никъде. Може би трябваше да почака, помисли Бен, отсъствието на Куестър му даваше основание. Ще изчака Куестър и Уилоу. Ще повика Парснип от кухнята. Така щеше да направи съобщението на всички по едно и също време. Идеята изглеждаше добра. Просто да почака: ето какво щеше да направи.