Тя продължи пътя си през проход от огромни бели дъбове и мъхнати цикории, отвеждащи към сребърното течение на един поток, който лъкатушеше към Ирилин. Уилоу вървеше към старите борове, където при падането на нощта майка й щеше да дойде при нея. Тя се замисли за своя предишен начин на живот, за живота преди идването на Бен, когато пребиваваше тук, в Езерната страна, като дете на Речния господар. Уилоу си спомни, че е била сама през по-голямата част от времето и никога не се е чувствала обичана. Сила й вдъхваше непоклатимата вяра в бъдещето, мисълта за Бен и за нейния живот с него, обещанието, направено й от Земната майка, когато беше още малко дете, мечта, която я насърчаваше и която я крепеше. Осъществяването на тази мечта бе свързано с дълъг период на очакване, помисли си тя, но колкото и да е бил дълъг, чакането си заслужаваше. Уилоу стигна до потока, продължи по течението му, докато не стигна до една плитчина и там го пресече. Тогава тя за първи път почувства нечий поглед върху себе си и спря. Този поглед беше дързък и неотклонен. Тя се обърна към него, но погледът вече го нямаше. Той беше на някое някогашно вълшебно създание, точно като нея, най-вероятно на служба при баща й. Трябваше да се досети, че не би могла да влезе в Езерната страна без никой да я забележи. Трябваше да се досети, че баща й няма да го допусне.
Тя въздъхна. Сега, когато той знаеше, че е там, щеше да настоява да говори с нея. Можеше дори да чака точно тук, където беше тя.
Уилоу се обърна отново към потока и се наведе, за да отпие от бързеите. Водата беше чиста и имаше добър вкус. Тя се огледа в една бляскава вълничка, която в същия момент преминаваше край нея. Видя се като дребна и слаба жена, на вид почти като момиче, с големи и открити очи, с гъста коса, която се спускаше от главата й и изтъняваше като фина паяжина надолу, от лактите към коленете й — цялата оцветена в различни нюанси на зеленото. Уилоу3 бе този образ, отразен от водата на потока, но освен това, през определени интервали от време, тя се превръщаше и във върба — дървото, на чието име бе кръстена, последствие от генетичния й строеж, а сега и причината за това пътуване, на което беше изпратена. Уилоу си помисли за миг колко различни щяха да бъдат нещата, ако в жилите й течеше друга кръв, ако беше създадена от други родители. Все пак само един миг бе достатъчен за такава мисъл. По същия начин тя можеше да се замисли какво щеше да се случи, ако беше родена като човешко същество.
Уилоу се изправи и пред нея застана Речният господар. Той беше висок и слаб, кожата му бе почти изцяло обагрена в сребристо и беше груба и бляскава, косата му беше черна и гъста, покриваше тила му и стигаше до лактите на ръцете му. Горското му облекло свободно прилягаше към тялото му и се сливаше с околността, а през кръста беше препасан с колан. Носеше малка корона на главата си, като знак за своето положение. Чертите на лицето му бяха остри и дребни, нос почти липсваше, устните му представляваха опъната линия, която не даваше показ на някакво изражение.
— Дори като за теб, идването ти беше доста бързо поздрави го тя.
— Трябваше да бъда бърз — отвърна той, — тъй като дъщеря ми очевидно не възнамеряваше да ме посети.
Гласът му беше дълбок и равен. Владетелят беше сам, но тя знаеше, че подчинените му са някъде наблизо, скрити зад дърветата, застанали така, че да чуват какво се говори, за да могат бързо да се отзоват, ако бъдат повикани.
— Прав си — каза тя. — Не възнамерявах.
Нейната откровеност го накара да се замисли, преди да каже нещо.
— Това са доста дръзки думи за едно дете, което говори с баща си. Може би вече си прекалено добра за мен, откакто си жена на Великия господар? — Частица гняв пропълзя в гласа му. — Забрави ли коя си и откъде идваш? Забрави ли корените си, Уилоу?