— Сигурна ли сте? Изглеждате объркана — тя се усмихна. — Доста лесно можете да се изгубите в този град.
— Благодаря ви, добре съм — отвърна Уилоу.
Светлините се смениха и жената продължи пътя си. Дърк и Уилоу пресякоха към една нова улица, където пишеше: „Посока запад, № 8“. Навсякъде имаше хора, магазини, отворили врати пред тротоара, малки сергии с плодове и зеленчуци, занаятчийски дюкяни за бижута и бляскави дрехи, входове, които отвеждаха до храна, напитки и други най-разнообразни изделия. По улицата имаше и щандове с книги, както и с бижута. Подвикваха й продавачи. Искате ли да си купите това, погледнете онова? Усмихваха се — някои от тях — а тя също им отвръщаше с усмивка и поклащаше отрицателно глава.
— Какъв невероятен вид! — каза някой и тя се обърна. Млад мъж с дълго тъмно палто, ботуши, малка брадичка и кожена папка стоеше и я гледаше. — Ти трябва да си актриса, нали?
— Не — поклати глава тя. Дърк продължаваше да върви надолу по улицата. — Трябва да тръгвам.
— Почакай! — Той тръгна след нея. — Ъ-ъ, виж, мислех, че…, добре, де, защото си боядисана в зелено, мислех, че…, че защото си облечена така, трябва да си актриса или нещо от този род. Както в „Котките“ Извинявай, не исках да бъда груб.
Тя се усмихна.
— Не беше груб.
— Казвам се Тони. Тони Паоло. Живея на няколко пресечки оттук. Уча актьорско майсторство. За втора година съм в Американската академия. Била ли си там? Там е учил Дъстин Хофман, Дани де Вито. Много хора. Тъкмо приключих с четенето на една роля за Бродуей. Комедия — „Нийл Симон“. Това е дипломната ми работа, така, де, снимки и други такива — той посочи папката. Ролята е малка, само няколко реда. Но и това е начало.
Тя кимна и продължи да върви. Изобщо нямаше представа за какво говореше младежът.
— Виж, мога ли да те черпя с чаша кафе или нещо такова? Ако имаш малко време?
Пред нея Дърк се беше обърнал и се връщаше назад. Той се провря през краката й и погледна нагоре към Тони.
— Това твоят котарак ли е? — попита Тони. — Хей, писи — писи.
— Дръж си ръцете настрани — отряза го Дърк, когато младежът се протегна, за да го погали.
Тони незабавно се изправи и впери поглед в Уилоу.
— Хей, това беше доста добро! Как го направи? — той широко се усмихна. — Това е най-доброто изпълнение, което съм си представял. Направи още нещо.
— Можем да хапнем — каза Дърк.
— О, дори не видях устните ти да помръдват! — изрече Тони поразен. — Това си е дарба! Нещичко за ядене, а? Добре, защо не? Точно зад ъгъла има една закусвалня. Знаеш ли „Вилидж“? Някъде тук ли живееш?
Той ги поведе през тълпата към малко заведение с кръгли маси, покрити с карирани мушами и с наредени около тях железни столове с прави облегалки, които имаха карирани възглавнички в тон с покривките. Тони махна на някакъв човек, работещ зад щанда и зае маса в близост до входа. И Уилоу, и Дърк седнаха заедно с него.
— Е, какво ще искаш? — попита Тони. Той имаше дълга кестенява коса, тъмни очи и мила усмивка, която светкавично озаряваше лицето му.
— Ти реши — отвърна му Дърк.
Тони го направи, като поръча храна за себе си и за Уилоу, а за Дърк взе паничка с мляко. Когато храната пристигна, Уилоу се почувства по-гладна, отколкото предполагаше и изяде всичко, без да се притеснява дали й харесва или не. Тони се хранеше заедно с нея, като говореше колко е добра тя по владеенето на гласа си, разказваше за своя живот на обучаващ се артист. Дърк седеше пред паничката с мляко и не обръщаше внимание на храната.
— Знаеш ли, забравих да те попитам за името ти — каза Тони, точно преди да отхапе залъка си.
— Уилоу — отвърна му тя.
— Наистина ли? Какво чудесно име. Е, през цялото си време ли практикуваш вентрилоквизъм4 или се занимаваш и с нещо друго?
Тя се поколеба. Какво трябваше да му отговори?
— Няма нищо, не си длъжна да ми казваш. Но ти не си актриса, нали?
— Не, не съм актриса.
Когато приключиха с обяда, Тони я попита още веднъж:
— Тук наблизо ли живееш?
Тя погледна към Дърк, който беше вперил очи във вратата, готов да тръгне.
— Не, обикновена посетителка съм.
— От къде си?
— От Отвъдната земя — изрече тя, преди да успее да се овладее.