— Вие, струва ми се, сте изненадан, че ме виждате, господин Касторп — каза той с баритонална мекота, провлечено, сигурно малко превзето и с едно екзотично небно „р“, което не търкаляше, а произвеждаше само с еднократно допиране на езика досами предните горни зъби, — но аз изпълнявам само един приятен дълг, когато идвам да видя как сте. Вашето отношение към нас навлезе в нова фаза, изведнъж от гост станахте другар… (Думата „другар“ малко изплаши Ханс Касторп.) — Кой би помислил това — дружески се усмихна д-р Кроковски, — кой би помислил това оная вечер, когато за първи път имах удоволствието да ви поздравя, а вие отвърнахте на моето погрешно становище — тогава то бе погрешно, — че сте напълно здрав. Помня, че тогава изразих нещо като съмнение, но уверявам ви, че не това исках да кажа. Не желая да се представям за по-прозорлив, отколкото съм, тогава не мислех за възпален участък, друго исках да река — в по-общ, философски смисъл, аз тогава само дадох израз на съмнението си, че думите „човек“ и „пълно здраве“ могат изобщо да се покриват. И днес още, дори след като минахте на преглед, аз не мога, за разлика от уважаемия ми шеф — такъв съм си, — не мога да смятам този възпален участък за нещо от първостепенен интерес. — И той леко докосна рамото на Ханс Касторп с върха на пръста си. — Той за мен е от второстепенно значение… Органичното винаги е второстепенно…
Ханс Касторп трепна.
— Така че в моите очи вашият катар е само едно третостепенно явление — съвсем небрежно додаде д-р Кроковски. — Как е той? Режимът на легло сигурно скоро ще допринесе за минаването му. Колко премерихте днес?
От този момент посещението на асистента доби характера на безобидна контролна визитация, неизменно такова беше то и през следващите дни и седмици: д-р Кроковски идваше през балкона в четири часа без четвърт или малко по-рано, мъжествено весело поздравяваше болния, поставяше най-обикновените лекарски въпроси, повеждаше кратък разговор с повече лични отсенки, дружески се шегуваше — и макар че всичко това предизвикваше известно двоумене, човек най-сетне свиква и на двоуменето, щом като то не надхвърля определени граници; така Ханс Касторп скоро нямаше вече никакви възражения против редовната поява на д-р Кроковски, която явно принадлежеше към установения нормален ден и апострофираше часа на най-дългото режимно лежане.
Часът биваше, значи, четири, когато асистентът отново излизаше на балкона — вече настъпваше късният следобед! Изведнъж, додето се обърне човек, следобедът преваляше и без преход накланяше към привечер: докато долу в трапезарията и горе в стая 34 изпият чая си, наближаваше 5 часът, а докато Йоахим се върнеше от третата си предписана разходка и се обадеше на братовчед си, ето че вече клонеше към 6 часа, така че лежането до вечерята, ако закръгляме при пресмятането, нямаше да продължи повече от час — един противник, който лесно може да се надвие, ако човек има в главата си мисли, а освен това върху нощното си шкафче цял orbis pictus.29
Йоахим казваше довиждане и слизаше да вечеря. Донасяха яденето. Долината се изпълваше със сенки, а докато Ханс Касторп ядеше, в бялата стая чувствително притъмняваше. Когато свършеше, той се облягаше на пуховицата пред своята вълшебна масичка с вече празните блюда и се вглеждаше в бързо припадащия здрач — един здрач, който трудно можеше да се различи от вчерашния, завчерашния или от здрача през миналата седмица. Настъпваше вечерта, след като току-що бе било утрин. Раздробеният ден, който изкуствено бе направен нескучен, буквално се трошеше и разпиляваше в ръцете му, както с весело учудване или най-много с малко замисляне забелязваше; на неговите години човек не се ужасяваше от такива работи. Струваше му се само, че „все още“ наблюдава.
Трябва да бяха минали десет или дванадесет дни, откак Ханс Касторп бе на легло, когато по това време някой почука на вратата му — по времето, когато Йоахим не беше се още върнал от вечерята и следвечерното събиране; Ханс Касторп с въпросителен тон извика „влез!“ и на прага се появи Лодовико Сетембрини, при което стаята мигом се изпълни с ослепителна светлина. Защото първото нещо, което още преди да затвори вратата, направи посетителят, бе да запали потонното осветление на стаята, което — отразено от белоснежния потон и мебелите — изведнъж преизпълни стаята с трептяща яснота.
Италианецът беше единственият от гостите на санаториума, за когото Ханс Касторп през тия дни изрично и поименно бе запитвал Йоахим. Йоахим и без това го осведомяваше по десет пъти на ден — всякога, когато присядаше за десетина минути на леглото или се изправяше пред братовчед си — за дребните случки и колебания в ежедневния живот на заведението и доколкото Ханс Касторп задаваше въпроси, те бяха от общ и безличен характер. Любопитството на изолирания се ограничаваше в това да знае дали са пристигнали нови гости и дали някой от познатите му по лице си е заминал; при това изглежда, че оставаше доволен, дето имаше само новопристигнали. Бе дошъл един „нов“ — млад човек със зеленикаво и хлътнало лице; поставили го бяха на масата вдясно от тяхната, където седяха госпожица Леви с лицето от слонова кост и госпожица Илтис. Е, Ханс Касторп ще има време да го поразгледа. Значи, никой не бе заминал? Йоахим лаконично казваше „не“, като свеждаше поглед. Но той бе принуден многократно да отговаря на същия въпрос, всъщност през ден. Въпреки че в края на краищата беше опитал, с известно нетърпение в гласа си, веднъж за винаги да отговори и бе казал, че доколкото знае, никой няма скоро да отпътува — оттук изобщо не се заминава така лесно.