Приумиците на Меркурий
Октомври настъпи, както обикновено настъпват нови месеци — по един сам по себе си напълно скромен и безшумен начин, без знамения и огнени клади, — тихичко се присламчи и леко би се изплъзнал от вниманието, ако то не бе нащрек. Времето в действителност няма раздели, няма бури или тръбни звуци при почването на нов месец или нова година и дори при настъпването на нов век само ние, хората, гърмим и бием камбаните.
В случая на Ханс Касторп първият ден на октомври приличаше досущ на последния ден на септември; той бе също така студен и неприветлив, а и следващите дни бяха такива. За режимното лежане бяха необходими и зимният балтон, и двете одеяла от камилска вълна — не само вечер, но и през деня; пръстите, с които човек държеше книгата, бяха влажни и вкочанели, макар че бузите бяха сухи и горяха; голямо бе изкушението за Йоахим да изнесе кожения чувал; той се отказа само за да не се изнежи много рано.
Но няколко дни по-късно — вече между началото и средата на месеца, всичко се промени и едно закъсняло лято настъпи с такъв разкош, че бе за чудо и приказ. Ненапразно Ханс Касторп бе чувал да хвалят октомври по тия места; цели две седмици и половина едно разкошно небе се разстилаше над върхове и долини, всеки нов ден донасяше по-чиста синева, а слънцето жареше с такава неочаквана сила, че хората бяха принудени отново да извадят най-леките летни дрехи, муселинени рокли и ленени панталони, които вече бяха захвърлени; дори големият брезентов чадър без дръжка, който се закрепваше на лежащия стол посредством едно остроумно устройство — една планка с много отвори, — не предлагаше около пладне достатъчно защита от жарещото слънце.
— Добре, че позакачих и аз от хубавото време — каза Ханс Касторп на братовчед си. — Напоследък понякога беше толкова мизерно, че сега сякаш е минала зимата и идва пак лято.
Той имаше право. Малко белези сочеха истинското състояние на нещата, но и те бяха незначителни. Като не се смятат няколкото засадени явора, които едва вегетираха долу в курорта и отдавна най-малодушно бяха оставили листата си да окапят, нямаше тук други широколистни дървета, които да слагат върху пейзажа отпечатъка на сезона; само хибридната алпийска елша с меките игли, които сменя като листа, стърчеше в есенната си голота. Останалата дървесна украса на местността, нискостеблена или високостеблена, се състоеше от вечнозелени иглолистни видове, издръжливи на зимата, чиито снежни бури си бушуваха тук, с незначителни ограничения, почти през цялата година; само един многократно степенуван ръждивочервеникав тон по върхарите на дърветата сочеше превалянето на годината въпреки пламналото като през лято небе. При едно по-внимателно вглеждане човек, разбира се, виждаше, че и ливадните цветя имат, макар и тихичко, думата по въпроса. Нямаше го приличния на орхидея салеп, нямаше я и храстовидната кандилка — при пристигането на Ханс Касторп те още красяха склоновете; нямаше ги и дивите карамфили. Виждаха се само тинтявата и есенните минзухари, които говореха за известна свежест в повърхностно нагрятата атмосфера — за един хлад, който внезапно би могъл да прониже костите на почиващия, макар и външно почти изгарящ човек, както студените тръпки побиват лежащия с висока температура.
Следователно Ханс Касторп не спазваше вътрешно онзи ред, с който загриженият за протичането на времето човек наблюдава неговия бяг, разделя го на късове, които назовава и брои. Той не бе обърнал внимание на безшумното настъпване на десетия месец; засягаше го само чувственото — слънчевият пек със скрития в него и под него свеж мраз, — едно възприятие, което му бе ново в тая му интензивност и което предизвика едно кулинарно сравнение: той си спомни какво бе казал на Йоахим относно един „omeletie en surprise“30, със сладолед под горещите разбити яйца. Той често казваше такива неща, казваше ги бърже, плавно, с развълнуван глас като човек, който мръзне, и когато кожата му гори, а бе и мълчалив, за да не кажем: вглъбен в себе си, защото неговото внимание бе отправено навън, но все към една точка, останалото, хора и предмети, се губеше в мъгла, една мъгла, извираща из мозъка на Ханс Касторп, която придворният съветник Беренс и д-р Кроковски несъмнено биха сметнали за продукт на разтворимите отрови; тъй мислеше и Ханс Касторп, но тази констатация не му създаде възможност, нито пък предизвика и най-малкото желание да се отърве от замайването.