Ханс Касторп би намерил и би се възползвал от много повече случаи да изяви великодушно и необуздано чувствата си пред хората, ако Йоахим още от началото не бе изтъкнал трудността да се сключват тук запознанства; тази трудност произтичаше главно от това, че в обществото на болните братовчедите образуваха, така да се каже, отделна партия, изолирана миниатюрна група и че военният Йоахим за нищо друго не мислеше освен за бързо оздравяване и по принцип не одобряваше по-тесния контакт и връзките с другарите по съдба. Все пак една вечер Йоахим го завари в салона, застанал между Хермине Клефелд, нейните двама кавалери по маса Гензер и Расмусен и младежа с монокъла и дългия нокът; с очи, които не криеха своя необичаен блясък, и с развълнуван глас той държеше една импровизирана реч върху особените, чуждоземни черти на лицето на госпожа Шоша, докато неговите слушатели се споглеждаха, спобутваха се и се подхилваха.
Това бе мъчително за Йоахим, но виновникът за тази веселост не се засягаше от разкриването на състоянието му, той сигурно смяташе, че ако то остане незабелязано и потайно, няма да му се признаят правата. Той можеше да бъде уверен, че всички ще го разберат. Със злорадството, което съпровождаше всичко това, той се примиряваше за сметка на останалото. Не само от тяхната маса, но в края на краищата и от други, съседни, хората го поглеждаха, за да се забавляват от пребледняването и изчервяването му, когато в началото на храненето стъклената врата се затръшваше, но и от това той беше доволен, защото неговото предизвикващо внимание опиянение получаваше одобрение и потвърждение отвън, което можеше да подпомогне каузата му, да окуражи личните му неопределени и неразумни надежди — а то дори го ощастливяваше. Стигна се дотам, че хората буквално се събираха, за да гледат заслепения. Това ставаше например след ядене, на терасата или в неделя следобед пред портиерската ложа, когато болните получаваха там пощата си, която този ден не се разпределяше по стаите. Мнозина знаеха, че насреща им стои един много пиян и здравата натряскан човек, който нищо не може да скрие; тук се навъртаха например госпожа Щьор, госпожица Енгелхард, госпожица Клефелд с приятелката си с тапирското лице, неизлечимият господин Албин, младият човек с дългия нокът и още неколцина от пациентите — стояха с отпуснати уста и подсмърчащи носове и го наблюдаваха, а той гледаше в една определена посока, загубен, страстно усмихнат, с оня плам върху бузите, който още на първата вечер след пристигането му го бе обжарил, с блясъка в очите, който бе запалила още кашлицата на спортния ездач…
Всъщност добре стори Сетембрини, че при тия обстоятелства пристъпи към Ханс Касторп, за да завърже разговор с него и за да го попита как е; но съмнително е дали младият човек можа да оцени с благодарност човеколюбивата свобода от предразсъдъци, която лежеше в дъното на тази постъпка. Трябва да беше във вестибюла, през един неделен следобед. Хората се трупаха пред портиера и протягаха ръце за пощата си. И Йоахим бе там, напред. Братовчед му бе останал по-назад и в описаното вече състояние се мъчеше да привлече един поглед на Клавдия Шоша, която стоеше наблизо със своите сътрапезници в очакване да се поразпръсне навалицата пред ложата. През този час пациентите се размесваха едни с други, това бе часът на удобните случаи, по тази причина обичан и желан от младия Ханс Касторп. Преди една седмица той бе дошъл в много близко съприкосновение с мадам Шоша, така че тя го бе дори малко блъснала и с кратко кимане му бе казала „pardon“ — а той, благодарение на едно трескаво присъствие на духа, което благославяше, бе смогнал да отговори: „Pas de quoi, madame!“31.
Колко щедър е животът, мислеше той, че всяка неделя следобед със сигурност разпределят пощата във вестибюла! Може да се каже, че той бе изконсумирал седмицата, като бе чакал да се върне същият час след седем дни, а „чакане“ значи „избързване“, значи да възприемаш времето и настоящето не като подарък, а само като препятствие, да отричаш и унищожаваш тяхната вътрешна стойност и мислено да ги прескачаш. Чакането, казват, било скучно. Но то същевременно или даже само по себе си минава много бързо, защото поглъща маси от време, без да ги изживява или използва. Би могло да се каже, че този, който нищо друго не прави, освен да чака, прилича на лапач, чийто храносмилателен апарат масово пропуска ястията, без да преработва техните хранителни полезни съставки. Би могло да се продължи в тая насока и да се каже: както несмляната храна не засилва човека, така и прекараното в чакане време не го състарява. Разбира се, чисто и свободно от примеси чакане на практика не съществува.