— А, вие го носите в портфейла си. Така да се каже, като легитимация, паспорт или членска карта. Много добре. Я да видя!
И господин Сетембрини вдигна срещу светлината малката обрамчена с черна хартиена лента стъклена плака, като я задържаше между палеца и показалеца на лявата си ръка — един често виждан, твърде обичаен жест тук горе. Докато той проверяваше траурната снимка, лицето му с черните бадемови очи се изкриви в лека гримаса — не можа да се разбере ясно дали това бе, за да вижда по-добре, или по други причини.
— Да, да — каза той най-сетне. — Ето ви легитимацията, много ви благодаря.
И той подаде стъклото на притежателя му, подаде му го отстрани, някак си през рамо и с отвърнато лице — Видяхте ли повесмата? — попита Ханс Касторп. — А възелчетата?
— Вие знаете — отвърна провлечено Сетембрини какво мисля за стойността на тези продукти тук. Вие знаете също, че вътрешните петна и затъмнения в най-голямата си част са физиологични. Виждал съм стотина снимки, които изглеждаха приблизително като вашата и до известна степен даваха възможност на наблюдателя сам да реши дали представляват „легитимации“, или не. Говоря като профан, но все пак като дългогодишен профан.
— Вашата собствена легитимация по-зле ли изглежда?
— Да, малко по-зле. Между впрочем на мене ми е известно, че нашите господари и учители не изграждат диагноза изключително върху тази играчка. Значи, вие сега възнамерявате да презимувате тук при нас?
— Да, боже мой… Почвам да свиквам с мисълта, че ще сляза долу едва с братовчед си.
— Тоест вие свиквате с това, че не… Много остроумно го формулирахте. Надявам се, че сте получили вещите си — топли дрехи, солидни обувки?
— Всичко. Всичко е в пълен ред, господин Сетембрини. Аз осведомих роднините си и нашата икономка ми изпрати всичко с голяма бързина. Сега мога да издържа.
— Това ме успокоява. Но чакайте, имате нужда от чувал, кожен чувал — насмалко щяхме да го забравим! Това късно лято е измамно; за един час може да настъпи дълбока зима. Тук ще прекарате най-студените месеци…
— Да, чувалът — каза Хапе Касторп; — той спада към принадлежностите. Вече ми мина през главата, че ще трябва, братовчед ми и аз, да слезем до курорта и да купим един чувал. Това нещо после никога не ще ми дотрябва, но в края на краищата струва си да го взема за тия четири до шест месеца.
— Струва си, струва си, инженере — каза господин Сетембрини тихо, като пристъпи по-близо до младия човек. — Не знаете ли, че е ужасно това, дето така си играете с месеците? Ужасно, защото е неестествено, чуждо на вашата природа и почива само върху възприемчивостта на годините ви. Ах, тази преголяма възприемчивост на младежта! Тя довежда до отчаяние възпитателите, защото преди всичко е готова да се поддаде на злото. Не говорете според това какъв вятър вее, млади човече, а каквото подобава на вашия европейски начин на живот! Във въздуха тук има преди всичко нещо азиатско — неслучайно има такова гъмжило от московско-монголски типове. Тези хора — и господин Сетембрини посочи с брадичка през рамото зад себе си, — не се ориентирайте вътрешно по тях, не се оставяйте да ви заразят с техните понятия, а, напротив: опълчете своята природа, своята по-висша природа срещу тяхната и почитайте като светиня това, което по природа и произход е светиня за вас, сина на Запада, на божествения Запад, сина на цивилизацията — например времето! Това прахосничество, варварската щедрост, разхищението на времето е азиатски стил — може би поради тази причина чедата на Изтока се чувстват толкова добре тук. Никога ли не сте забелязали, че когато един русин казва „четири часа“, то не значи повече, отколкото ако някой от нас каже „един час“. Лесно е да се помисли, че безгрижието на тези люде по отношение на времето е във връзка със стихийната просторност на страната им. Където има много място, там има и много време — нали казват, че те са народът, който има време и може да чака. Ние европейците не можем. Имаме толкова малко време, колкото е малко пространството, с което разполага нашият благороден и изтънчено разчленен континент, ние сме принудени внимателно да стопанисваме и едното, и другото, да ги използваме, да ги използваме, инженере. Вземете нашите големи градове като символ, тези центрове и фокуси на цивилизацията, тези смесителни котли на мисълта! В същата степен, при която теренът там поскъпва и става невъзможно разхищението му, в същата степен, забележете това, и времето там става все по-ценно. Carpe diem!32 Това е казал един жител на голям град. Времето е божи дар, даден на човека, за да го използва — за да го използва, инженере, в служба на човешкия прогрес.