— Оставете, оставете. Недейте да се церемоните с един обикновен човек като мене. Не ми се полага най-вече защото сте пациенти, и единият, и другият. Няма нужда. Нямам нищо против положението, каквото е в момента.
И той застана пред тях с пурата между показалеца и средния пръст на огромната си десница.
— Услажда ли ви се тоя бурен, Касторп? Я да видя — аз съм познавач и любител. Пепелта е добра: каква е тази мургавичка красавица?
— „Мария Манчини“, Postre de Banquett33 от Бремен, господин придворен съветник. Евтина, почти нищо не струва, деветнадесет пфенига в бездефектен цвят, а иначе има един букет, какъвто обикновено не се среща за тая цена. Суматра-Хавана, горният лист е в пясъчен цвят, както виждате. Много съм свикнал с нея. Средно силен харман и много ароматична, но не дразни езика. Тя обича да й се оставя пепелта по-дълго време, аз я отърсвам най-много на два пъти. Естествено има си и капризи, но контролът при производството трябва да е много взискателен, защото „Мария“ е много надеждна в своите качества и има напълно равномерно теглене. Мога ли да ви предложа една?
— Благодаря, дайте да направим размяна. — И те измъкнаха своите табакери.
— Тази е расова — каза придворният съветник, като подаде своята марка. — Има темперамент, знаете, сочна и силна. „Санкт-Феликс-Бразил“, от край време все на такъв характер съм държал. Истински разсейва грижите, пари като ракия, а особено на свършване има нещо поразяващо. Препоръчва се малко сдържаност при връзките с нея, човек не може да пали една от друга, това надвишава силите му. По по-добре веднъж един порядъчен залък, отколкото по цял ден водни пари…
Те превъртаха разменените подаръци между пръстите си деловито, като познавачи, изпитваха тези въздълги тела, които като че ли имаха нещо органическо, живо със своите коси, успоредни ребра, останали като проветряващи ръбове от свиването, със своите изпъкнали жилки, които сякаш пулсираха, с малките неравности по кожата си, с играта на светлината по техните плоскости и ръбове. Ханс Касторп каза приблизително същото:
— Такава пура има живот. Тя диша по всички правила. У нас веднъж ми хрумна да затворя една „Мария“ херметически в тенекиена кутия, за да я предпазя от влагата. Ще повярвате ли, че тя умря? Загина и свърши за седмица — остана само един бездушен труп.
И те обмениха своя опит за най-добрия начин да се съхраняват пури, особено отвъдокеански. Придворният съветник обичал отвъдокеански пури, той би предпочел да пуши винаги само силни хавански. Но за съжаление не му понасяли — две малки „Хенри Клей“, които му паднали на сърцето веднъж, когато бил на гости, щели, както разправи, на косъм да го закопаят.
— Пуша си ги аз към кафето — каза той, — една след друга, и нищо особено не мисля. Но като ги свършвам, трябва да се запитам какво всъщност става с мене. Всеки случай чувствам се съвсем променен, особен, както никога преди това в живота си. Не бе дребна работа да се домъкна до в къщи, а като се прибирам, още повече се усещам като паднал от круша. Ледени крака, знаете, студена пот къде ли не, лицето бяло като платно, сърцето съвсем объркано, един пулс — ту тънък като нишка и едвам се напипва, ту тумбур-лумбур, хукне, та не спира, разбирате, а мозъкът възбуден до немай-къде… Бях убеден, че се измитам от тоя свят. Казвам „измитам се“, защото точно тази дума ми дойде тогава на ум, нея употребих за характеризиране на състоянието си. В действителност ми беше много весело, все едно, че бях на някакво тържество, макар че изпитвах ужасен страх или по-точно казано, целият бях изтъкан само от страх. Но страхът и веселието не се изключват взаимно, това всеки знае. Момъкът, който за пръв път ще притежава едно момиче, също се страхува, страхува се и момичето, а при това се разтапят от удоволствие. Е, насмалко щях и аз да се разтопя, с разбушувани гърди щях да се измета. Но тая Милендонк ми развали настроението със своята терапия. Ледени компреси, разтриване с четка, една камфорова инжекция — и тъй бях спасен за човечеството.