Седящ в качеството си на пациент, с вид, който свидетелстваше за мисловна дейност, Ханс Касторп вдигна поглед към Беренс, чиито сини, сълзящи очи се изпълниха с влага през време на разказа.
— Вие май че рисувате понякога, господин придворен съветник — каза той внезапно.
Придворният съветник едва ли не отскочи назад.
— Виж ти! Как ви дойде на ума?
— Прощавайте. Случайно бях чул да споменават това. И току-що ми хрумна.
— Е, тогава няма да взема да отричам. Ние всички сме слаби хора. Да, има такова нещо. Anch’io sono pittore34, както е имал обичай да казва онзи испанец.
— Пейзажи? — попита Ханс Касторп отривисто и покровителствено. Обстоятелствата го подведоха към този тон.
— Колкото искате! — отвърна придворният съветник със смутено самохвалство. — Пейзажи, натюрморти, животни… Който е мъж, пред нищо не се спира.
— Но не и портрети?
— Между другото и един портрет ми се падна веднъж да рисувам. Собствения си портрет ли искате да ми поръчате?
— Ха, ха, не. Но много любезно би било, ако господин придворният съветник ни покажеше при случай картините си.
И Йоахим, след като бе изгледал учудено братовчед си, побърза да изтъкне, че това би било много любезно.
Беренс бе възхитен, поласкан до възторг. Той дори се изчерви от удоволствие, а очите му този път сякаш наистина искаха да пролеят сълзите си.
— На драго сърце! — извика той. — С най-голямо удоволствие! Ей сега, в момента, стига да ви е приятно. Елате, вървете с мене, ще ви сваря по едно турско кафе в моята колиба. — И той хвана за ръцете младите хора, издърпа ги от скамейката и ги поведе подръка по чакълестата пътека към жилището си, което, както знаеха, се намираше в близкото северозападно крило на санаториума.
— И аз сам — обясни Ханс Касторп — на времето съм правил някакви опити в това направление.
— Я виж ти! Солидни, с маслени бои?
— Не, не, стигнал съм само до някой и друг акварел. Кога кораб, кога морски пейзаж — детинщина. Но много обичам картини и затова си позволих…
Благодарение на това обяснение Йоахим се успокои до известна степен и проумя изненадващото любопитство на братовчед си — пък и Ханс Касторп повече заради него, отколкото заради придворния съветник се бе позовал на собствените си опити в изкуството. Те пристигнаха: от тая страна нямаше такъв разкошен, украсен от двете страни с фенери портал, както оттатък, на главния вход. Няколко закръглени стъпала водеха до дъбовата външна врата, която придворният съветник отвори с един секретен ключ от голяма връзка. Ръката му при това трепереше; той положително бе изнервен. Влязоха в преддверие, обзаведено като гардеробна, където Беренс окачи бомбето си. Вътре, от късия коридор, който бе отделен от другата част на сградата посредством стъклена врата и от двете страни на който бяха разположени помещенията на малката частна квартира, той извика прислужницата и й поръча кафе. После — с няколко дружелюбни и насърчителни думи — покани гостите си да влязат през една от вратите вдясно.
Няколко мебелирани в банално буржоазен стил помещения, които гледаха напред, към долината, се редяха едно след друго, разделени само с портиери: „старогерманска“ трапезария, всекидневна и работна стая с бюро, над което висяха студентски шапки и кръстосани шпаги, с плътни килими, с библиотека и диван, а после и един кабинет за пушене, който бе обзаведен в „турски“ стил. Навсякъде висяха картини — картините на придворния съветник; учтиви и готови да се възхищават, погледите на влезлите веднага пробягнаха по тях. Покойната съпруга на придворния съветник можеше да се види многократно: в маслени бои, а и на снимка върху бюрото. Тя беше една малко загадъчна, облечена в леки, въздушни дрехи блондинка, чиито ръце бяха сключени върху лявото й рамо — но не крепко, а само тъй, че крайните стави на пръстите едва се преплитаха; очите й бяха или отправени към небето, или дълбоко сведени и скрити под дългите мигли, които косо стърчаха върху клепачите; само направо и към зрителя покойната никога не гледаше. Освен това имаше главно планински пейзажи, върхове, в сняг или борова зеленина, върхове, обвити в мъгли, и върхове, чиито остри и сухи контури се очертаваха, под влиянието на Сегантини, върху тъмносиньото небе. После имаше алпийски пастирски колиби, охранени крави, застанали или полегнали върху слънчеви пасища, една оскубана кокошка, чийто извит врат висеше между разни зеленчуци от ръба на някаква маса, етюди на цветя, на планинци и други мотиви — всичко това бе нарисувано с някакво безгрижно дилетантство с дръзко наплескани бои, които най-често изглеждаха като изстискани направо от тубата върху платното и за които сигурно е трябвало дълго време, докато изсъхнат — при груби грешки това понякога бе от полза.