Ханс Касторп стоеше край одъра като вещ човек, чувствайки се на само в едно отношение в своята стихия — опитен, но смирен. „Сякаш е заспал“ — каза той от човещина, въпреки че имаше големи различия. И после почна с подобаващо сподавен глас разговор с вдовицата на ездача, осведоми се относно страданието на съпруга й, неговите последни дни и моменти, предстоящия транспорт на тялото до Каринтия; неговите въпроси свидетелстваха за участие и посветеност — отчасти медицинска, отчасти морално-духовна. Вдовицата, със своя провлечен и носов австрийски изговор, хълцайки от време на време, намери за забележително това, дето млади хора са способни да се занимават с чужди скърби, на което Ханс Касторп отговори, че братовчед му и той били също болни, освен това, що се отнася до него самия, той още отрано се бил изправял пред смъртния одър на близки роднини, бил кръгъл сирак, отдавна бил, така да се каже, запознат със смъртта. Каква професия си е избрал, запита тя. Той отговори, че е бил техник. — Бил? — Бил, да, защото междувременно се намесили болестта и един престой тук горе с доста неопределено времетраене, което представлявало един важен прелом и може би някаква повратна точка в живота му, кой можел да знае. (Йоахим го изгледа с изпитателен ужас.) А господин братовчед му? — Той искал да стане военен в равнината, бил офицерски кандидат. — О, каза тя, военният занаят естествено също бил професия, която приучвала към сериозност, войникът трябвало да е готов при известни обстоятелства да влезе в близък допир със смъртта и добре правел, ако отрано привикнел на такива зрелища. Тя отпрати младите хора с благодарност и приветливо самообладание, което трябваше да предизвика почит, като се има пред вид нейното притеснено положение и особено голямата сметка за кислорода, която бе оставил съпругът й. Братовчедите се върнаха на етажа си. Ханс Касторп се показа задоволен от посещението и духът му бе оживен от добитите впечатления.
— Requiescat in pace36 — каза той. — Sit tibi terra levis. Requiem aeternam da ei, Domine.37 Виждаш ли, когато се касае до смъртта или когато говорят на мъртъвци или за мъртъвци, отново влиза в сила латинският, това е официалният език за такива случаи, тогава забелязваш колко особено нещо е смъртта. Но това, че говорят латински в нейна чест, не е хуманистична любезност, езикът за мъртвите не е латинският език на образованите, разбираш ли, а има съвсем друг дух, съвсем противоположен, може да се каже. Това е сакрален латински език, монашески диалект, Средновековие, някакво приглушено, монотонно, подземно песнопение — Сетембрини не би го харесал, то не е за хуманисти, републиканци и педагози като него, то е от друго духовно направление — от другото, което съществува. Намирам, че трябва да сме наясно за различните духовни направления или духовни настроения, както може би по-правилно би трябвало да се изразим, има благочестиво, има и свободно направление. И двете имат своите предимства, но против свободното, направлението на Сетембрини, искам да кажа, имам това, че то сякаш е взело под аренда цялото човешко достойнство — прекалена работа. Другото направлението също така съдържа по свой начин голяма доза човешко достойнство и принуждава към благопристойност, честно поведение и благородна обредност повече дори, отколкото „свободното“, макар че постоянно се занимава с човешката немощ и неустойчивост и допуска мисълта за смъртта и тлението да играе толкова важна роля. Гледал ли си в театъра „Дон Карлос“ и как е било в испанския двор, когато крал Филип влиза, цял в черно, с Ордена на подвръзката и златното руно и бавно вдига шапката си, която изглежда почти като днешните наши бомбета — вдига я така нагоре и казва: „Грандове, сложете си шапките“ или нещо подобно, — това е държание от най-висока степен, трябва да се каже, не може да става дума за отпуснатост или разхайтени нрави, напротив, а и кралицата казва: „В моята Франция беше по-друго“, естествено на нея това й се струва прекалено взискателно и усложнено, тя би предпочела то да бъде по-весело, по-човешко. Но какво значи човешко? Човешко е всичко. Страхът на испанците от бога, тяхното тържествено смирение и строгата им изолация са изпълнени с достойнство разновидности на човещината, така мисля аз, а, от друга страна, с думата „човечно“ може да се покрие всяка разхайтеност и мекушавост, тук ще ми дадеш право.