— Дребна работа, господин Сетембрини. Няма нищо особено, та да се вдига шум. Братовчед ми и аз…
— Я не забърквайте тук братовчед си! Макар и да става дума за вас двамата, играта водите вие, това е положително. Лейтенантът е една почтена, но обикновена и духовно незастрашена натура, която създава само малки безпокойства на възпитателя. Не ще ме накарате да повярвам в неговото предводителство. По-значителният, но и по-застрашеният сте вие. Вие, ако мога така да се изразя, сте едно грижовно дете на живота — човек трябва да се грижи за вас. Между впрочем вие ми разрешихте да се грижа за вас.
— Разбира се, господин Сетембрини. Веднъж за винаги. Много любезно от ваша страна. „Грижовно дете на живота“ — хубаво казано. Какво ли не измислят писателите! Не ми е много ясно дали да се гордея с това определение, но то звучи красиво, трябва да призная. Е, аз сега малко се занимавам с тия, които са грижовни деца на смъртта, сигурно това искате да кажете. Когато имам време, тъй между другото, и когато виждам, че не страда режимът, понавестявам сериозно и тежко болните, разбирате ли, тези, които не стоят тука за удоволствие и не развратничат, а умират.
— Но писано е: оставете мъртвите да погребат своите мъртви — каза италианецът.
Ханс Касторп вдигна рамене и с израза на лицето си показа, че са писани много неща, какви ли не, така че е трудно да открие човек истината и да я следва. Латернаджията, разбира се, бе се позовал на едно смущаващо гледище, това можеше да се очаква. Но макар че Ханс Касторп и сега бе готов да се вслушва в думите му, да намира, без ангажимент, учението му за интересно и за опит да се подлага на педагогическото му влияние, той все пак далече не смяташе заради някакви възпитателни моменти да се откаже от начинания, които му се струваха съвсем не маловажни и по непреодолим начин плодотворни — въпреки майката на Гернгрос и нейните приказки за „милия малък флирт“, въпреки трезвите разсъждения на бедния Ротбайн и въпреки глупавото чуруликане на „Препълнената“.
Синът на „Tous-les-deux“ се казваше Лауро. Той бе получил цветя, ухаещи на земя, теменужки от Ница, от „двама съчувстващи другари по съдба с най-искрени пожелания за оздравяване“ и тъй като анонимността им се бе превърнала в чиста формалност и всеки знаеше кой праща подаръците, госпожа „Tous-les-deux“, чернобледата майка от Мексико, сама заприказва при една среща в коридора братовчедите, благодари им и с хъхрещи думи, но главно посредством една предизвикваща печал мимика ги помоли да приемат благодарността лично от сина й — de son seul et dernier fils qui allait mourir aussi38. Те веднага сториха това. Лауро се оказа един удивително красив млад човек с жарки очи, орлов нос, чиито ноздри трептяха, и разкошни устни, над които бяха наболи черни мустачки, но обноските му бяха толкова самохвално драматични, че посетителите, Ханс Касторп наистина не по-малко от Йоахим Цимсен, се зарадваха, когато вратата на болничната стая отново се затвори зад тях. Защото, докато „Tous-les-deux“, със своя черен кашмирски шал, със своите напречни бръчки върху тясното чело и ужасните торбички под ахатовочерните очи, се разхождаше из стаята с пребрадено черно було и с подсечени колене, а единият ъгъл на голямата й уста печално бе провиснал надолу, докато от време на време се приближаваше до седналия в леглото и докато повтаряше папагалски трагичните си слова: „Tous les de, vous comprenez, messies… Premierment l’un et maintenant l’autre“39, нейният син, също на френски, се отдаваше на хъхрещи, шипящи и непоносимо високопарни словоизлияния в смисъл, че той възнамерява да умре като испански герой, като heros, a l’espagnol40, също като брат си, de meme que son fier jeune frere Fernando41, който също умрял като истински герой… Той жестикулираше, разгърди се, за да подложи на стрелите на смъртта своите жълти гърди, и продължи все така, докато един пристъп на кашлица, който изкара рядка розова пяна на устата му, задуши неговите самохвалства и принуди братовчедите да си излязат на пръсти.
Те повече не говориха за посещението при Лауро и вътрешно, всеки за себе си, се въздържаха да разкритикуват държанието му. Но и на двамата повече се понрави при Антон Карлович Ферге от Петербург, с неговите големи добродушни мустаци и неговата също така с добродушен израз изпъкнала адамова ябълка, който лежеше в леглото и много бавно и трудно се възстановяваше от опита да му направят пневмоторакс, който го докарал на косъм от смъртта и едва не заплатил с живота си за него. При това получил силен шок, шок на плеврата, известен като съпровождащо явление при тази модна интервенция. При него обаче шокът на плеврата се проявил в изключително опасна форма, като пълен колапс и най-сериозно изпадане в безсъзнание, с една дума, бил толкова зле, че се наложило да прекъснат и отложат засега операцията.