Деспотът умря под ножа с рев из разчекната уста, който не се чуваше. После видяха снимки от цял свят; президента на френската република, с цилиндър и орденска лента, отговаряйки от седалката на ландото си на някаква приветствена реч; вицекраля на Индия на сватбата на някакъв раджа; германския престолонаследник на казармен плац в Потсдам. Видяха живота в едно туземско село в Ной-Мекленбург; борба между петли на Борнео; голи диваци, които свиреха с нос на флейти; лов на диви слонове; една церемония в сиамския кралски двор, улица с публични домове в Япония, където гейшите седяха зад дървени решетки като в кафези. Видяха пребрадени самоеди да карат шейни със северни елени през някаква североазиатска снежна пустиня; руски поклонници да се молят в Хеброн; един персийски престъпник, когото наказваха с бой с пръчки. Зрителите присъстваха навсякъде; пространството бе унищожено, времето — спряно, „там и тогава“ бе превърнато в едно стрелкащо се, блуждаещо, колорирано с музика „тук и днес“. Изведнъж се приближи до естествена величина една млада жена от Мароко в коприна на райета, натруфена с огърлица, гривни и пръстени, с разголени наполовина напращели гърди. Ноздрите й бяха разширени, очите й — пълни с животинска жар, чертите й — раздвижени; тя се смееше с белите си зъби, с едната ръка, чиито нокти изглеждаха по-светли от плътта, засенчи очите си, а с другата помаха към публиката. Хората смутено се взираха в лицето на пленителната сянка, която сякаш виждаше, а всъщност не виждаше, която не досягаха никакви погледи и чийто смях и ръкомахане нямаше нищо общо с настоящето, а се отнасяше до някакво „там и тогава“, така че бе безсмислено да й се отговаря. Това, както казахме, примесваше към удоволствието едно чувство на безсилие. После фантомът изчезна. Празна белота покри платното, появи се думата „край“, цикълът на спектакъла се затвори и народът мълчаливо опразни театъра, докато отвън напираше нова публика, която жадуваше да види повторението на действието.
Подканени от госпожа Щьор, която се присъедини към тях, младите хора се отбиха в кафе-сладкарницата на казиното — за да угодят на бедната Карен, която от благодарност бе склопила молитвено ръце. И тук имаше музика. Неколцина музиканти в червени фракове свиреха под диригентството на един чешки или унгарски цигулар, който се бе отделил от малкия си оркестър и бе застанал между танцуващите двойки, като с огнени телодвижения обработваше инструмента си. Светският живот цареше по масите. Разнасяха редки питиета. Братовчедите поръчаха оранжада, за да се поразхладят и те и протежето им, защото беше горещо и прашно, докато госпожа Щьор си избра някакъв ликьор. По това време, каза тя, тук не било още особено оживено. Танцът се разгарял много повече по-късно вечерта; многобройни пациенти от различните лечебни заведения и болни на частни квартири в хотелите и в самото казино — много повече, отколкото сега — идвали по-късно да танцуват и не една жена в напреднал стадий преминавала с танц оттук направо във вечността, като изпивала до дъно чашата на удоволствията и получавала финалното кръвоизлияние в dulci jubilo42. Това, което голямата простотия на госпожа Щьор направи от думите „dulci jubilo“, бе невероятно; първата дума тя бе заела от италианско-музикалния речник на съпруга си и затова я изговаряше „dolce“, а втората звучеше като юбилей или бог знае що — братовчедите едновременно се наведоха да посегнат към сламките в чашите, когато излезе на сцената този латински език, но това не разтревожи госпожа Щьор. Тя по-скоро се опита посредством подхвърляния и язвителни намеци, показвайки опърничаво заешките си зъби, да разбере каква е причината за връзката между тримата млади хора, която й бе напълно ясна само по отношение на бедната Карен; как да не й е приятно, каза тя, когато за своите забавления има като кавалери едновременно двама такива елегантни рицари. По-малко ясен й изглеждаше случаят от страна на братовчедите, но колкото и да бе тъпа и проста, все пак нейната женска интуиция й помогна да подразбере нещичко, макар и наполовина, и то в неговата просташка форма. Защото тя бе разбрала и язвително подхвърляше, че тук истинският и същински рицар е Ханс Касторп, докато младият Цимсен само асистира, и че Ханс Касторп, чиято вътрешна слабост към госпожа Шоша й бе известна, кавалерства на очуканата Карщед само за замяна, тъй като очевидно не знае как да се сближи с рускинята — едно становище, достойно за госпожа Щьор и лишено от морална дълбочина, съвсем незадоволително и плод на просташка интуиция, затова и Ханс Касторп отговори само с един уморен и презрителен поглед, когато тя го бе изказала с плоски закачки. Вярно, връзката му с бедната Карен бе за него един вид насърчителен заместител и едно неопределено помощно средство като всичките други добродетелни начинания. Но в същото време тия благочестиви начинания бяха и самоцелни; задоволството, което изпитваше, когато тъпчеше с каша немощната Малинкрод, когато слушаше от господин Ферге разказите за адския шок на плеврата или виждаше бедната Карен да пляска ръцете си с облепените върхове на пръстите, това удоволствие бе от непосредствено и чисто естество, макар и същевременно да бе и посредствено, и относително; то изхождаше от един дух на култура, противен на този, който господин Сетембрини застъпваше като педагог, но все пак напълно достоен да се приложи и за него изразът placet experiri; така поне се струваше на младия Ханс Касторп.