Всред блъсканицата Ханс Касторп наблюдаваше един рисувач през рамото на Йоахим, върху което си бе облегнал лакътя, като си бе обхванал брадичката с петте пръста и бе опрял другата ръка върху хълбока си. Той говореше и се смееше. Искаше също да рисува, обади се и получи молива, който вече бе съвсем скъсен — можеше да се държи само между палеца и показалеца. Вдигнал към потона лицето със затворените очи, той почна да ругае молива, ругаеше високо и проклинаше негодната клечка, като е лека ръка занахвърля върху картона някаква ужасна безсмислица, а накрай излезе и от картона, та продължи върху покривката на масата.
— Това не се хваща! — надвика той заслужения всеобщ присмех. — Как може човек с таквоз нещо… по дяволите да върви! — И той захвърли виновния молив в супника с пунша. — Кой има свестен молив? Кой ще ми услужи? Трябва още веднъж да се опитам! Молив, молив! Кой има молив? — провикна се той на една и друга страна, като лявата си ръка все още опираше върху плота на масата, а дясната размахваше високо във въздуха.
Молив не му дадоха. Тогава той се извърна и тръгна по стаята, като продължаваше да се провиква — тръгна направо към Клавдия Шоша, която, както му бе известно, стоеше недалече от портала към малкия салон, отдето с усмивка бе наблюдавала блъсканицата около масата с болето.
Сподириха го възгласи, благозвучни чуждестранни слова: „Eh! Ingegnere! Aspetti! Che cosa fa! Ingegnere! Un podi ragione, sa! Ma e matto questo ragazzo!“43 но той надвика този глас и ето че видяха господин Сетембрини да напуска карнавалната компания; едната си ръка, с вдигнат лакът, бе поставил върху главата си — жест, обичаен в родината му, който бе съпроводен от едно протяжно „Е-е-ех!“. А Ханс Касторп се намери отново всред настлания с клинкерови тухли двор, гледаше съвсем отблизо синьо-сивите епикантусови очи над изпъкналите скули и каза:
— Да имаш молив случайно?
Той бе мъртвешки бледен, толкова бледен, както тогава, когато, оплескан с кръв, се бе върнал за лекцията от самотната разходка. Нервите, които командваха кръвоносните съдове към лицето му, си играеха с него — обезжарената кожа на това младо лице хлътна, бледна и студена, носът сякаш се изостри и кожата под очите му доби оловен цвят съвсем като на труп. А симпатикусът накара сърцето на Ханс Касторп така да забарабани, че не можеше и да става дума вече за регулирано дишане; тръпки побиха младия човек под влиянието на мастните жлези по кожата на тялото му, които настръхнаха заедно с космите.
43
Ей! Инженере! Почакайте! Какво вършите? Инженере! Малко благоразумие! Ама това момче е полудяло! (итал.)