Жената с триъгълната хартиена шапка го заразглежда от глава до пети с една усмивка, в която не пролича никаква загриженост относно неговия окаян външен изглед. Този пол изобщо не изпитва загриженост и състрадание пред ужасите на страстта — една стихия, много по-добре позната нему, отколкото на мъжа, който по природа не се чувства добре всред нея, докато жената никога не я посреща без подбив и злорадство. Между впрочем той естествено съвсем не държеше да предизвиква загриженост и съжаление.
— Аз ли? — отвърна болната с голите рамене на неговото интимно „имаш ли“. — Да, струва ми се.
Във всеки случай в нейната усмивка и нейния глас имаше нещо от възбудата, която се появи, когато след дългата, безмълвна връзка се стигне до първото заговорване — една възбуда, която в същия миг лукаво включи в себе си всичко случило се досега.
— Ти си много честолюбив… Ти си… много… ревностен — подигра му се тя; изговорът й бе екзотичен с една чужда буква „р“ и чужда, твърде отворена буква „е“, при което нейният приглушен, приятно дрезгав глас на туй отгоре слагаше и ударението върху третата сричка на думата „честолюбив“, така че тя прозвуча съвсем чуждоезично; после се порови в кожената си чантичка, потърси и с поглед и извади изпод една носна кърпа, която първо излезе наяве, малко сребърно моливче, тънко и деликатно, истинска галантерийна играчка, едва ли годна за сериозна употреба. Моливът от онова време, първият, бе по-приличен и по на място.
— Voila44 — каза тя и поднесе моливчето пред очите му, като стискаше върха между палеца и показалеца си и леко го поклащаше насам-натам.
Тъй като тя едновременно и му даваше молива, и не му го даваше, той посегна, без да го вземе, тоест задържа ръката си на височината на молива, досами него, пръстите му бяха готови да го сграбчат, но не сториха това; очите му поглеждаха от своите оловноцветни глобове ту към моливчето, ту към татарското лице на Клавдия. Безкръвните му устни бяха отворени, той не си послужи с тях за говорене, когато каза:
— Е, виждаш ли, знаех си аз, че имаш.
— Prenez garde, il est un peu fragile — каза тя. — C’est a visser, tu sais.45
И като склониха главите си отгоре, тя му показа простата механика на молива, от който излизаше графит, тънък като игла, вероятно твърд и неогъваем, когато се завъртеше капачката.
Те стояха близо, склонени един към друг. Тъй като бе във вечерно облекло, тази вечер той носеше твърда яка и можеше да подпира брадичката си върху нея.
— Малък, ама твой — каза той, наведен над молива, почти опрял челото си о нейното; устните му не помръднаха и той изпусна лабиалните съгласни.
— О, ти си бил и духовит — отвърна тя с бегла усмивка, като се изправи и вече му подаде молива, (Между впрочем един бог знаеше колко духовит можеше да бъде той, след като очевидно в главата му нямаше и капка кръв.)
— Хайде, върви, побързай, рисувай добре, гледай да се отличиш! — Тя също бе духовита и сякаш искаше да го отпрати.
— Не, ти още не си рисувала, трябва и ти да рисуваш — каза той, като изпусна буквата „б“ от „трябва“, и сякаш да я привлече, отстъпи крачка назад.
— Аз ли? — повтори тя пак с учудване, което, изглежда, бе предизвикано не само от неговата покана. Малко смутена, усмихната, тя отначало не помръдна, но после последва с няколко крачки неговото магнетизиращо движение назад в посока към масата с пунша.
Оказа се обаче, че забавлението там бе замряло, то изживяваше последните си минути. Някой още рисуваше, но нямаше вече зрители. Картите бяха покрити с безсмислици, всеки бе опитал безсилието си, масата стоеше почти запустяла, пък и появил се бе обратен поток. Тъй като разбраха, че лекарите са си отишли, дадоха изведнъж парола за танц. Скоро изтикаха и масата встрани. Пред вратите на стаята за кореспонденция и стаята с пианото поставиха съгледвачи със задача да подадат знак за спиране на бала, в случай че отново се мерне „старецът“, Кроковски или старшата сестра. Един младеж славянин се нахвърли с чувство върху клавиатурата на малкото орехово пиано. Първите двойки се завъртяха в границите на един неправилен кръг от кресла и столове, върху които бяха насядали зрителите.
Ханс Касторп се сбогува с масата, която тъкмо оттласваха, като й махна ръка за едно: „На добър час!“ После с брадичката си посочи към свободните столове, които бе забелязал в малкия салон, и към едно закътано ъгълче до портала, но не каза нищо, може би защото музиката му се стори премного шумна. Той притегли един стол — беше един от тъй наречените триумфални столове с дървена рамка и плюшена тапицировка — и госпожа Шоша до мястото, което току-що пантомимно бе посочил, а за себе си докопа някакво шумолящо, скърцащо плетено кресло със закръглени облегалки за ръцете, в което седна, приведен към нея, с ръце върху облегалките и крака, тикнати съвсем назад под стола, държейки все още нейния молив. Тя пък беше се отпуснала дълбоко в плюшената тапицерия, коленете й стърчаха, но въпреки това ги бе кръстосала едно върху друго; кракът й се люлееше на климушка, а върху глезена й се опъваше черната коприна на чорапа, който се подаваше над също така черната лачена обувка. Пред тях седяха хора, ставаха да танцуват и отстъпваха местата си на тези, които бяха се уморили. Други постоянно сновяха насам-натам.
45
— Внимавайте, може да се повреди — каза тя. — Той е на винт, разбираш ли? (Този и следващите чуждоезични текстове са на френски. Вметнатите български текстове се повтарят в курсив.)