— Нека погледаме — повтори Ханс Касторп механично. Те говореха тихо под звуците на пианото. — Нека поседим тук и да погледаме като насън. Като насън, трябва да знаеш, е за мене това, дето сега седим заедно — comme un rêve singulièrement profond, car il faut dormir très profondement pour rêver comme cela… Je veux dire: c’est un rêve bien connu, rêvé de tout temps, long, éternel, oui, être assis près de toi comme à présent, voilà l’éternité.64
— Poète! — каза тя. — Bourgeois, humaniste et poète, voilà l’Allemand au complet, comme il faut!
— Je crains que nous ne soyons pas du tout et nullement comme il faut — отвърна той. — Sous aucun égard. Nous sommes peut-être грижовни деца на живота, tout simplement.
— Joli mot. Dis-moi donc… il n’aurait pas été fort difficile de rêver ce rêve-là plus tôt. C’est un peu tard que monsieur se résout, à adresser la parole à son humble servante.65
— Pourquoi des paroles? — каза той. — Pourquoi parler? Parler, discourir, c’est une chose bien républicaine, je le concède. Mais je doute que ce soit poétique au même degré. Un de nos pensionnaires, qui est un peu devenu mon ami, Monsieur Settembrini…
— Il vient de te lancer quelques paroles.
— Eh bien, c’est un grand parleur sans doute, il aime même beaucoup à réciter de beaux vers — mais est-ce un poète, cet homme là?
— Je regrette sincèrement de n’avoir jamais eu le plaisir de faire la connaissance de ce chevalier.
— Je le crois bien.
— Ah! Tu le crois.
— Comment? C’était une phrase tout à fait indifférente, ce que j’ai dit là. Moi, tu le remarques bien, je ne parle guère le français. Pourtant, avec toi je préfère cette langue à la mienne, car pour moi, parler français, c̀est parler sans parler, en quelque manière — sans responsabilité, ou comme nous parlons en rêve. Tu comprends?
— A peu près.
— Ça suffit… Parler — продължи Ханс Касторп, — pauvre affaire! Dans l’éternité, on ne parle point. Dans l’éternité, tu sais, on fait comme en dessinant un petit cochon: on penche la tête en arrière et on ferme les yeux.
— Pas mal, ça! Tu est chez toi dans l’éternité, sans aucun doute, tu la connais à fond. Il faut avouer que tu es un petit rêveur assez curieux.
— Et puis — каза Ханс Касторп, — si je t’avais parlé plus tôt, il m’aurait fallu te dire „vous“.
— Eh bien, est-ce que tu as l’intention de me tutoyer pour toujours?
— Mais oui. Je t’ai tutoyé de tout temps et je te tutoierai éternellement.
— C’est un peu fort, par exemple. En tout cas tu n’auras pas trop longtemps l’occasion de me dire „tu“. Je vais partir.66
Трябваше да мине малко време, докато тази дума стигне до съзнанието му. Тогава той се изправи, оглеждайки се объркано като човек, вдигнат от сън. Разговорът им се бе развивал доста бавно, тъй като Ханс Касторп говореше френски тромаво и сякаш с колебливо мислене. Пианото, което за кратко време бе замлъкнало, отново се обади — сега вече под ръцете на манхаймеца, който бе отменил младежа славянин и бе отворил ноти. Госпожица Енгелхард седеше до него и му прелистваше. Балът бе оредял. Голяма част от пансионерите, изглежда, бяха заели хоризонтално положение. Пред тях не седеше вече никой. В читалнята играеха на карти.
— Какво ще правиш? — попита Ханс Касторп слисан.
— Заминавам — повтори тя, като се усмихна, привидно учудена от вцепенението му.
— Не е възможно — каза той. — Ти само се шегуваш.
— Съвсем не. Напълно сериозно ти говоря. Заминавам.
— Кога?
— Ами че утре. Après dîner.67
У него се срути нещо огромно. Той каза:
— За къде?
— Много надалече.
— За Дагестан ли?
— Tu n’es pas mal instruit. Peut-être, pour le moment…68
— Нима си излекувана?
— Quant à ça… non.69 Но Беренс смята, че засега тук няма да имам някаква особена полза. C’est pourquoi je vais risquer un petit changement d’air.70
— Значи, пак ще се върнеш!
— Въпрос. Въпрос преди всичко кога. Quant à moi, tu sais, j’aime la liberté avant tout et notamment celle de choisir mon domicile. Tu ne comprends guère ce que c’est: être, obsédé d’indépendance. C’est de ma race, peut-être.
— Et ton mari au Daghestan te l’accorde — ta liberté?
— C’est la maladie qui me la rend. Me voilà à cet endroit pour la troisième fois. J’ai passé un an ici, cette fois. Possible que je revienne. Mais alors tu seras bien loin depuis longtemps.71
— Вярваш ли, Клавдия?
— Mon prénom aussi! Vraiment tu les prends bien au sérieux, les coutumes du carnaval!72
— Нима знаеш колко съм болен?
— Oui — non — comme on sait ces choses ici. Tu as une petite tache humide là dedans et un peu de fièvre, n’est-ce pas?73
— Trente-sept et huit ou neuf l̀après midi74 — каза Ханс Касторп. — А ти?
— Oh, mon cas, tu sais, c’est un peu plus compliqué… pas tout à fait simple.
— Il y a quelque chose dans cette branche de lettres humaines dite la médecine — каза Ханс Касторп, — qu’on appelle bouchement tuberculeux des vases de lymphe.
— Ah! Tu as mouchardé, mon cher, on le voit bien.75
— Et toi76… Прости ми! Остави ме сега да те попитам нещо, да те попитам настоятелно и на немски! На времето, преди шест месеца, когато от трапезарията отидох на преглед… ти се озърна по мене, спомняш ли си?
— Quelle question? Il y a six mois!77
— Знаеше ли къде отивам?
— Certes, c’était tout à fait par hazard78…
— Беренс ли ти беше казал?
64
… като при особено дълбок сън, защото човек трябва много дълбоко да е заспал, за да сънува така… Искам да кажа: този сън ми е добре познат, дълъг, вечен, открай време съм го сънувал, да, сънувал съм, че седя до тебе както сега, ето какво е вечността.
65
— Поет! — каза тя. — Буржоа, хуманист и поет, ето го немеца цял-целеничък и какъвто трябва да бъде.
66
— За какво са тия думи — каза той. — Защо да говорим? Да се говори, да се разисква, това наистина е по републикански, признавам. Но съмнявам се, че то е в същата степен поетично. Един от нашите пациенти, с когото доста се сдружихме, господин Сетембрини…
— Той току-що ти отправи няколко думи.
— Е да, той несъмнено е велик оратор, а и много обича да рецитира красиви стихове — но поет ли е този човек?
— Искрено съжалявам, че не съм имала удоволствието да се запозная с този кавалер.
— Напълно вярвам.
— А, вярваш ли?
— Как? Това, дето го казах, беше една съвсем безразлична фраза. Аз, както сигурно си забелязала, почти не говоря френски. И все пак предпочитам с тебе този език пред родния, защото за мене да говоря по френски, означава донякъде да говоря, без нещо да кажа — безотговорно или както говорим насън. Разбираш ли?
— Горе-долу.
— Това е достатъчно… Говоренето — продължи Ханс Касторп — е мизерна работа. Във вечността изобщо не разговарят. Във вечността, знаеш ли, постъпват както когато се рисува прасе: навеждат глава назад и затварят очи.
— Нелошо казано! Изглежда, че ти във вечността си като у дома си, ти несъмнено основно я познаваш. Трябва да призная, че си един доста занимателен мечтател.
— И после — каза Ханс Касторп, — ако бях те заговорил, щях да съм принуден да се обръщам към тебе с „вие“.
— Е добре, нима възнамеряваш винаги да ми говориш на „ти“.
— Ами че да. Открай време съм ти говорил на „ти“ и на веки веков ще ти говоря така.
— Вече прекаляваш. Във всеки случай ти няма да имаш много време и възможност да ми говориш на „ти“. Заминавам.
71
Знаеш ли, що се отнася до мене, аз обичам преди всичко свободата и по-специално свободата да избирам къде ще живея. Ти едва ли ще разбереш какво значи да те владее стремежът към независимост. Такава ми е, може би, расата.
— А мъжът ти в Дагестан, той дава ли ти тази свобода?
— Болестта ми я дава. На това място съм за трети път. Сега изкарах тук цяла година. Може и да се върна. Но тогава ти отдавна вече ще си далеч оттук.
72
— Даже името ми си узнал! Не, ти наистина твърде сериозно се отнасяш към карнавалните обичаи.
73
— И да, и не… доколкото тук се знаят тия неща. Имаш някакъв възпален участък нейде вътре и дигаш малко температура, така ли е?
75
— О, моят случай, знаеш, е малко по-сложен… не е съвсем прост.
— Има нещо в този клон на хуманитарните науки, което наричат медицина — каза Ханс Касторп, — и там има нещо, което наричат туберкулозно запушване на лимфатичните съдове.
— А, ти очевидно си ме шпионирал, драги мой.