— Toujours ce Behrens!
— Oh, il a représenté ta peau d’une façon tellement exacte… D’ailleurs c’est un veuf aux joues ardentes et qui possède un service à café très remarquable… Je crois bien qu’il connaisse ton corps non seulement comme médecin, mais aussi comme adepte d’une autre discipline de lettres humaines.
— Tu as décidément raison de dire que tu parles en rêve, mon ami.
— Soit… Laisse-moi rêver de nouveau après m’avoir réveillé si cruellement par cette cloche d’alarme de ton départ. Sept mois sous tes yeux… Et à présent, où en réalité j’ai fait ta connaissance, tu me parles de départ!
— Je te répète que nous aurions pu causer plus tôt.79
— Щеше ли да поискаш?
— Moi? Tu ne m’échapperas pas, mon petit. Il s’agit de tes intérêts, à toi. Est-ce que tu étais trop timide pour t’approcher d’une femme à qui tu parles en rêve maintenant, ou est-ce qu’il y avait quelqu’un qui t’en as empêché?
— Je te l’ai dit. Je ne voulais pas te dire „vous“.
— Farceur. Réponds donc — ce monsieur beau parleur, cet Italien-là qui a quitté la soirée — qu’est-ce qu’il t’a lancé tantôt?
— Je n’en ai entendu absolument rien. Je me soucie très peu de ce monsieur quand mes yeux te voient. Mais tu oublies… il n’aurait pas été si facile du tout de faire ta connaissance dans le monde. Il y avait encore mon cousin avec qui j’étais lié et qui incline très peu à s’amuser ici: il ne pense à rien qu’à son retour dans les plaines, pour se faire soldat.
— Pauvre diable. Il est, en effet, plus malade qu’il ne sait. Ton ami italien du reste ne va pas trop bien non plus.
— Il le dit lui-même. Mais mon cousin… Est-ce vrai? Tu m’effraies.
— Fort possible qu’il aille mourir, s’il s’essaye d’être soldat dans les plaines.
— Qu’il va mourir. La mort. La mort. Terrible mot, n’est-ce pas? Mais c’est étrange, il ne m’impressione pas tellement aujourd’hui, ce mot. C’était une façon de parler bien conventionelle, lorsque je disais „Tu m’effraies“. L’idée de la mort ne m’effraie pas. Elle me laisse tranquille. Je n’ai pas pitié ni de mon bon Joachim ni de moi-même, en entendant qu’il va peut-être mourir. Si c’est vrai, son état ressemble beaucoup au mien et je ne le trouve pas particulièrement imposant. Il est moribondq et moi, je suis amourex, eh bien, — Tu as parlé à mon cousin à l’atelier de photographie intime, dans l’antichambre, tu te souviens.
— Je me souviens un peu.
— Donc ce jour-là Behrêns a fait ton portrait transparent!
— Mais oui.
— Mon dieu. Et l’as tu sur toi?
— Non, je l’ai dans ma chambre.
— Ah, dans ta chambre. Quant au mien, je l’ai toujours dans mon portefeuille. Veux-tu que je te le fasse voir?
— Mille remerciements. Ma curiosité n’est pas invincible. Ce sera un aspect très innocent.
— Moi, j’ai vu ton portrait extérieur. J’aimerais beaucoup mieux voir ton portrait intérieur qui est enfermé dans ta chambre… Laisse-n oi demander autre chose! Parfois un monsieur russe qui loge en ville vient te voir. Qui est-ce? Dans quel but vient-il, cet homme?
— Tu es joliment fort en espionnage, je l’avoue. Eh bien, je réponds. Oui, c’est un compatriote souffrant, un ami. J’ai fait sa connaissance à une autre station balnéaire, il y a quelques années déjà. Nos relations? Les voilà: nous prenons notre thé ensemble, nous fumons deux ou trois papiros, et nous bavardons, nous philosophons, nous parlons de l’homme, de Dieu, de la vie, de la morale, de mille choses. Voilà mon compte rendu. Es-tu satisfait?
— De la morale aussi! Et qu’est-ce que. vous avez, trouvé en fait de morale, par exemple?
— La morale? Cela t’intéresse? Eh bien, il nous semble qu’il faudrait chercher la morale non dans la vertu, c’est à dire dans la raison, la discipline, les bonnes moeurs, l’honnêteté — mais plutôt dans le contraire, le veux dire: dans le péché, en s’abandonnant au danger, a ce qui est nuisible, à ce qui nous consume. Il nous semblé qu’il est plus moral de se perdre et même de se laisser dépérir que de se conserver. Les grands moralistes n’étaient point de vertueux, mais des aventuriers dans le mal, des vicieux, des grands pécheurs qui nous enseignent à nous incliner chrétiennement devant la misère. Tout ça doit te déplaire beaucoup, n’est-ce pas?80
Ханс Касторп мълчеше. Той все още седеше, както от началото, със сплетени крака, прибрани под скърцащия стол, седеше приведен към полегналата дама с триъгълната хартиена шапка; пръстите му стискаха нейния молив; очите му — сините очи на Ханс Лоренц Касторп — се вдигнаха да огледат стаята, която беше опустяла. Гостите бяха се разпръснали. В насрещния ъгъл пианото прозвучаваше вече само тихо и откъслечно — свиреше с една ръка болният манхаймец, до когото седеше учителката и прелистваше един сложен на коленете й том с ноти. Когато разговорът между Ханс Касторп и госпожа Шоша секна, пианистът спря напълно да свири — отпусна в скута си и тази ръка, с която леко бе докосвал клавишите, а госпожица Енгелхард продължи да гледа нотите си. Четиримата, останали последни от карнавалното веселие, седяха неподвижни. Тишината трая доста минути. Под нейното бреме главите на двойката до пианото бавно се свеждаха все по-ниско и по-ниско — главата на манхаймеца към клавиатурата, главата на госпожица Енгелхард към нотите. Накрай и двамата едновременно, сякаш по тайно споразумение, предпазливо станаха и със сгушени глави, със стегнато прилепени към тялото ръце, тихо се измъкнаха на пръсти, като изкуствено отбягваха да се извръщат към другия, още обитаван ъгъл на стаята, изчезнаха заедно през стаята за кореспонденция — и манхаймецът, и учителката.
— Tout le monde se retire — каза госпожа Шоша. — C’étaient les derniers; il se tait tard. Eh bien, la fête de carnaval est finie.81 — И тя вдигна мишниците си, за да снеме с две ръце хартиената шапка от червеникавата си коса, плитката на която бе увита като венец около главата. — Vous connaissez les conséquences, monsieur.82
Но Ханс Касторп отрече със затворени очи, без иначе да промени положението си. Той отговори:
— Jamais, Clawdia. Jamais je te dirai „vous“, jamais de la vie ni de la mort, ако може да се каже така — би трябвало да може. Cette forme de s’adresser à une personne, qui est celle de l’occident cultivé et de la civilisation humanitaire, me semble fort bourgeoise et pédante. Pourquoi, au fond, de la forme? La forme, c’est la pédanterie elle même! Tout ce que vous avez fixé à l’égard de la morale, toi et ton compatriote souffrant — tu veux sérieusement que ça me surprenne? Pour quel sot me prends tu? Dis donc, qu’est-ce que tu penses de moi?
79
— Все този Беренс!
— О, той така точно е изобразил твоята кожа… Впрочем този вдовец се отличава с пламналите си бузи и притежава един забележителен сервиз за кафе… Смятам, че той познава твоето тяло не само като лекар, но и като адепт на друг клон от хуманитарните науки и изкуства.
— Ти, приятелю, действително бе прав, когато ми каза, че говориш насън.
— Да допуснем… Но остави ме да посънувам още малко, след като тъй жестоко ме събуди тревожният звън за твоето отпътуване. Седем месеца пред твоите очи… А сега, когато наистина се запознахме, ти ми говориш за заминаване.
— Повтарям ти, че бихме могли да се поразговорим и по-рано.
80
— Аз ли? Няма да ми се изплъзнеш, малкият. Става дума за тебе, за твоите интереси. Прекалено боязлив ли беше, за да се приближиш до жената, с която сега разговаряш насън, или имаше някой, който ти пречеше?
— Казах ти вече. Не исках да ти говоря на „вие“.
— Хитрец. Отговори ми какво ти подхвърли твоят красноречив дърдорко, този италианец, който междувременно си отиде.
— Нищичко не разбрах. Малко ме е грижа за този господин, когато очите ми те гледат. Но ти забравяш… не щеше да е много лесно да се запознаем по обикновения светски начин. Нали постоянно бях с братовчед си, който никак не е склонен да се забавлява тук: той за нищо друго не мисли освен за връщането си в равнината и за това как ще стане войник.
— Горкият. Той всъщност е много по-тежко болен, отколкото знае. Впрочем и твоят приятел италианецът не е много по-добре от него.
— Той сам казва това. Но братовчед ми… Истина ли е? Ти ме плашиш.
— Много е възможно да умре, ако се върне в равнината и стане войник.
— Да умре. Смърт. Ужасна дума, нали? Но чудно: тази дума днес не буди у мен старото впечатление. Когато казах „ти ме плашиш“, аз само казах това, което е прието да се казва в такива случаи. Мисълта за смъртта вече не ме плаши. Отнасям се спокойно към нея. Не жаля нито добряка Йоахим, нито себе си, когато чувам, че може би той ще умре. Неговото състояние много прилича на моето и не намирам нищо толкова ужасно, ако предвиждането ти е вярно. Той е морибунден, а пък аз съм влюбен… това е. Ти нали поговори с моя братовчед в приемната на рентгеновия кабинет, спомняш ли си?
— Смътно.
— Него ден, значи, Беренс сне прозрачния ти портрет?
— Ами да.
— Боже мой! У тебе ли е?
— Не, в стаята ми.
— А, в стаята ти. Що се отнася до моя, аз винаги го нося в портфейла си. Искаш ли да ти го покажа?
— Крайно благодаря. Не умирам от любопитство. Вероятно ще бъде нещо съвсем невинно.
— Видях вече външния ти портрет. Но бих предпочел да видя вътрешния, който държиш в стаята си… Нека те попитам още нещо! Понякога те посещава един господин, русин, който живее в селището. Кой е той? С каква цел идва при тебе този човек?
— Бива те за шпионаж, признавам. Е добре, ще ти отговоря. Да, касае се до един болен съотечественик, мой приятел. Запознах се с него в друг курорт преди няколко години. Нашите отношения? Ето какви са: изпиваме заедно по един чай, изпушваме по две-три цигари и си бъбрим — философстваме, говорим за човека, за бога, за живота, за морала, за хиляди неща. Ето го моя отчет. Доволен ли си?
— И за морала! А какво открихте например в областта на морала?
— В областта на морала? Интересува ли те? Е добре, ние смятаме, че не трябва да търсим морала в добродетелта, сиреч в разума, дисциплината, добрите нрави, честността, а, напротив — искам да кажа: в греха, когато се излагаме на опасност, когато се излагаме на това, което е вредно, което ни разяжда. Струва ни се, че е по-морално да се погубиш и даже да загинеш, отколкото да се съхраниш. Великите люде не са били нравствени, а авантюристи в злото, порочни, велики грешници, които ни учат да се прекланяме по християнски пред нещастието. Всичко това никак не ти се нрави, нали?
81
— Всички се разотидоха — каза госпожа Шоша. — Тези бяха последните; късно е вече. Е добре, карнавалното празненство завърши.