В оня час неговата трепкаща уста бе мълвяла в изстъпление полузадавено и полунесъзнателно на чужд и матерен език сума неща: предположения, луди проекти и твърди намерения, които с пълно право не получиха никакво одобрение — например, че ще придружи добрия дух отвъд Кавказ, ще отпътува след него, ще го очаква на първото местопребиваване, което едно волно хрумване на добрия дух ще си избере, за да не се раздели никога вече от него, и други подобни безотговорности. Това, което претенциозният млад човек бе отнесъл от оня час на голямото приключение, бе само този силуетен залог и приближаващата се до категорията на вероятното възможност госпожа Шоша да се върне тук за четвърти престой — по-рано или по-късно, според както вече разпореди болестта, която засега й бе върнала свободата. Но дали по-рано или по-късно Ханс Касторп — така бе повтарял той при сбогуването — тогава безусловно щял „отдавна да бъде много далече“. Пренебрежителният смисъл на това пророчество щеше да бъде още по-тежък за понасяне, ако не можеше да се помисли, че някои неща се предсказват не за да се сбъднат, а за да не се сбъднат — именно по смисъла на заклинанието. Този вид прорицатели се подиграват на бъдещето, като му казват как ще се представи то, за да го е срам да се представи действително така. И ако по това време на съобщения от нас разговор и вън от него добрият дух бе нарекъл него, Ханс Касторп, един „joli bourgeois an petit endroit humide“91, което бе нещо като превод на израза на Сетембрини за „грижовното дете на живота“, то питаше се коя съставка на тази смесица в неговото същество щеше да се окаже по-силна: буржоата или другото… Освен това добрият дух не бе взел пред вид, че сам той многократно бе заминавал и се връщал и че Ханс Касторп също би могъл да се върне в подходящия момент — макар че той, разбира се, стоеше все още тук горе само за това, за да не се наложи едно връщане: това бе, както при толкова много люде, изричният смисъл на неговия престой.
Едно шеговито предсказание от карнавалната вечер беше се сбъднало: Ханс Касторп бе получил лоша температурна крива, стръмно назъбена, която бе начертал с чувство на тържество; тогава кривата се беше изкачила и след малко понижение бе се задържала трайно над обичайната, досега равна линия като някакво леко накъдрено високо плато. Това беше една свръхтемпература, чиято височина и упоритост по думите на придворния съветник никак не съответстваше на локалната находка.
— Явно, приятелче, интоксикиран сте повече, отколкото давахте вид — каза той. — Е, нека пристъпим към инжекции! Това ще ви подейства добре. След три-четири месеца ще бъдете като риба във вода, доколкото зависи от долуподписания.
Ето как Ханс Касторп трябваше да се явява в лабораторията долу два пъти седмично, в сряда и събота, веднага след сутрешната разходка, за да получи своята инжекция.
Инжекциите правеха двамата лекари, ту единият, ту другият, но придворният съветник бе виртуоз, той вкарваше лекарството с един замах едновременно с пробождането. Между впрочем не го беше грижа къде вкарва иглата, така че болката понякога бе дяволска, а мястото оставаше дълго време възпалено и втвърдено. Освен това инжекцията силно атакуваше целия организъм, разтърсваше нервната система като при голямо спортно напрежение — свидетелство за криещата се в нея сила, която се проявяваше и в това, че непосредствено, за момента, дори повишаваше температурата: тъй бе предрекъл придворният съветник и тъй стана — закономерно и без да имаше нещо нередно в предвиденото явление. Процедурата бързо свършваше, след като човек бе стигнал веднъж до реда си; докато се обърнеше, противоотровата вече бе под кожата на мишницата или бедрото му. Няколко пъти обаче, когато придворният съветник бе в добро, непомрачено от тютюна настроение, покрай инжекцията се завързваше кратък разговор, който Ханс Касторп успяваше да поведе приблизително както следва:
— Все още си спомням с удоволствие за приятния час, господин придворен съветник, когато миналата година, през есента, така се случи, че пихме кафе у вас. Едва вчера или може би малко по-отдавна, припомних на братовчед си за това…
— Гафки седем — каза придворният съветник. — Последен резултат. Тоя момък не ще и не ще да се дезинтоксикира. И при това напоследък както никога досега ме врънка и тормози, защото иска да си върви, и дрънка сабята си, детински му работи. Дига врява за своите пет малки тримесечия, сякаш са векове, които залудо е пропуснал. Иска да си върви така или иначе — и на вас ли казва същото? Трябва малко да му биете на съвестта, по ваша инициатива, и то с настойчивост! Тоя приятел ще го загубите, ако преждевременно се нагълта с вашата благотворна мъгла, тук горе вдясно. Такъв един ветрогон не се нуждае от голямо количество сиво вещество, но вие като по-улегнал, като цивилен човек с буржоазно възпитание, би трябвало да му напълните главата, преди да стори някоя глупост.