— Е, инженере, вкусен ли беше нарът?
Ханс Касторп се усмихна зарадван и смутен.
— Тоест… Какво искате да кажете, господин Сетембрини? Нар ли? Ами че нямаше нарове… Аз никога в живота си не съм… Не, пил съм веднъж наров сок със сода. Имаше много сладникав вкус.
Вече преминал, италианецът извърна глава назад и натъртено каза:
— Богове и смъртни са посещавали понякога царството на сенките и са намирали пътя назад. Но хората от подземното царство знаят, че който веднъж е вкусил от плодовете на тяхната земя, им остава обречен.
И той отмина в своите вечни светлокарирани панталони и остави зад гърба си Ханс Касторп, който трябваше да остане „прикован“ от толкова многозначителност, пък и донякъде така си беше, ако и сърдито развеселен от такова недопустимо предположение, да измърмори под носа си:
— Латини, Кардучи, кучето му сучи, остави ме на мира!
Въпреки това той бе щастливо развълнуван от това първо заговаряне, защото мимо трофея — зловещия подарък, който носеше до сърцето си — той бе привързан към Сетембрини, отдаваше голямо значение на неговото битие и мисълта да бъде напълно и завинаги отхвърлен и забравен от него все пак би била по-тежка и по-страшна за душата му, отколкото чувствата на момчето, от което вече не се интересуват в училище и което е вкусило от предимствата на позора както господин Албин… Ала от своя страна той не се решаваше да заговори човека, който остави да изтекат нови седмици, докато отново се приближи до своя „грижовен“ питомец.
Това се случи, когато Великден се дотърколи върху прииждащите в един вечно монотонен ритъм вълни на времето и бе отпразнуван в „Бергхоф“, както грижливо празнуваха там всички етапи и врязове, за да избягнат едно неразчленено еднообразие. При първата закуска всеки гост намери до прибора си букетче теменуги, при втората закуска всеки получи по едно боядисано яйце, а празничната обедна трапеза бе украсена със зайчета от захар и шоколад.
— Пътували ли сте с параход, tenente92, или вие, инженере? — попита господин Сетембрини, когато след обеда пристъпи със своята клечка за зъби към братовчедите в хола… Като болшинството гости те днес съкратиха лежането с четвърт час и бяха поседнали тук на чашка кафе с коняк. — Тези зайчета и тези боядисани яйца ми припомнят живота върху голям кораб при пуст хоризонт сред солената пустош в течение на цели седмици — при условия, чиито съвършени удобства ни карат да забравим само повърхностно колко страхотни са те, докато мисълта за тях гризе като таен ужас в дълбините на съзнанието ни… Откривам отново духа, който благочестиво отбелязва празниците на terra ferma93 на борда на един такъв Ноев ковчег. Това е възпоминанието за нещо извън нашия свят, сантиментално припомняне на календара… На сушата днес е Великден, нали? На сушата днес празнуват рождения ден на царя… това правим и ние, доколкото можем; и ние сме хора… Не е ли така?
Братовчедите се съгласиха. Наистина, така е. Трогнат от заговарянето и пришпорен от нечистата си съвест, Ханс Касторп високопарно похвали изказването, намери го духовито, превъзходно и художествено, с всички сили се постара да угоди на италианеца. Действително комфортът на един океански параход само повърхностно, както господин Сетембрини толкова пластично се изразил, кара да се забравят условията и тяхната рискованост и ако му е позволено да добави нещо от себе си, в този съвършен комфорт се съдържа известно леконравие и предизвикателство, нещо подобно на това, което в древността са наричали hybris94 (от угодничество той прибягна дори към цитати от древността), или нещо като „Аз съм царят на Вавилон!“, с една дума, нещо богохулно. От друга страна обаче, луксът и комфортът на борда инволвират (той рече действително „инволвират!“) и един голям триумф на човешкия дух и човешката чест, като се носят и дързостно утвърждават върху солената пяна на вълните — сякаш човекът стъпва върху шията на бесните сили и стихии, а това инволвира победата на човешката цивилизация над хаоса, ако може да употреби този израз на своя глава…
Господин Сетембрини внимателно го изслуша с кръстосани ръце и нозе, при което деликатно си поглаждаше завитите мустачки с клечката за зъби.
— Забележително е — каза той. — Човек не прави нито едно съсредоточено изказване от по-общ характер, без напълно да се издаде, без да вложи в него цялото свое „аз“, без да изложи в някаква притча основната тема и предвечната проблема на своя живот. Така се случи току-що с вас, инженере. Това, което казахте, действително извираше из недрата на вашата личност, като същевременно изрази по поетичен начин настоящото състояние на вашата личност: то все още се намира във фазата на експеримента…