— Placet experiri! — каза Ханс Касторп с италианско „с“, като кимна и се засмя.
— Sicuro95… ако в случая се касае до достойната за уважение страст за опознаване на света, а не до безпътство. Вие споменахте за hybris, послужихте си с този израз. Но една hybris на разума против тъмните сили е висша човечност, когато тя предизвиква отмъщението на завистливите богове, per esempio96, когато луксозният Ноев ковчег претърпи крушение и потъне в дълбините, това ще бъде гибел с чест. И делото на Прометей беше hybris — неговите страдания върху скалата в Скития са за нас истинско великомъченичество. В замяна на това как стои въпросът с другата hybris, с гибелта при сводническия експеримент със силите на противоразума, с ненавистта към човешкия род? Това чест ли е? Може ли в това да има чест? Si o no!97
Ханс Касторп си разбъркваше чашката, въпреки че нищо вече нямаше в нея.
— Инженере, инженере — каза италианецът, кимайки с глава, а неговите черни очи замислено се бяха вторачили в една точка, — не се ли страхувате от вихрушката във втория кръг на ада, която разтърсва и премята съгрешилите в плътта, нещастниците, които са пожертвали разума заради похотта? Gran Dio98, като си помисля как ще се развявате насам-натам, как ще се премятате презглава, иде ми да рухна от скръб, както рухва един труп…
Те се разсмяха, радостни, че се шегува и говори като поет. Но Сетембрини добави:
— Когато пихме вино през карнавалната вечер, вие си спомняте, инженере, един вид се сбогувахте с мене, така е, така е, то приличаше много на сбогуване. Сега пък идва моят ред. Тъй както ме гледате, господа, аз съм на път да се простя с вас. Напускам този дом.
Двамата безкрайно се учудиха.
— Не е възможно! Вие само се шегувате! — извика Ханс Касторп, както и при друг случай вече бе извикал. Той се бе уплашил също както тогава. Но и Сетембрини отговори.
— Съвсем не. Така е, както ви казвам. А между впрочем тази новина не ви намира неподготвени. Бях ви заявил: в момента, когато загубя надежда, че в обозримо време ще мога да се върна в света на труда, аз ще си вдигна шатрите оттук и ще се установя за постоянно някъде в селото. Е, какво искате — този момент настъпи. Не мога да оздравея, това е несъмнено. Мога да живуркам, но само тук. Присъдата, окончателната присъда гласи: до живот — обяви ми я с присъщото му добро настроение придворният съветник Беренс. Е добре, аз ще си тегля изводите. Наех си квартира, на път съм да пренеса там своето незначително земно имущество, своите литературни средства за производство… Не е далече, тук е, в селото, положително ще се срещаме, аз няма да ви изгубя из погледа си, но като досегашен съжител имам честта да се сбогувам с вас.
Това беше великденското съобщение на Сетембрини. Братовчедите останаха извънредно развълнувани от него. Надълго и нашироко, многократно, те бяха разговаряли с литератора за неговото решение: как той лично ще продължава да спазва режима и как ще вземе със себе си и ще продължи огромния енциклопедически труд, с който се беше наел — обзор върху всичките белетристични шедьоври от гледна точка на конфликтите, породени от страдания, и тяхното изкореняване; бяха говорили и за неговата бъдеща квартира у някой „бакалин“, както се бе изразил Сетембрини. Бакалинът, разказваше той, бил отдал под наем горния етаж от дома си на един чех — дамски крояч, който от своя страна приемал пренаематели… Тези разговори бяха вече отдавнашни. Времето бе напреднало и бе предизвикало не една промяна. Сетембрини наистина не живееше вече в Интернационалния санаториум „Бергхоф“, а у Лукачек, дамския шивач — вече от няколко седмици насам. Той бе напуснал санаториума не в шейна, а пешком, в къс, жълт балтон, който бе обточен с малки кожички около яката и маншетите; придружавал го бе един човек, дошъл да откара с количка литературния и земния ръчен багаж на писателя; изпращачите бяха видели как Сетембрини си тръгна, въртейки бастуна си, след като още на портала бе ощипал с опакото на два пръста бузата на една от прислужничките… Април, както казахме, бе отминал в голямата си част, на три четвърти, в сянката на миналото, но естествено още цареше дълбока зима, в стаята имаше сутрин едва шест градуса над нулата; вън бе минус девет градуса, ако се оставеше мастилницата в лоджията, мастилото замръзваше през нощта на ледена буца като парче от черни каменни въглища. Но пролетта наближаваше, това се знаеше; денем, когато грееше слънцето, понякога се долавяше във въздуха едно тихо, съвсем слабо предвестие за нея; периодът на топенето на снеговете стоеше на прага, а с него бяха свързани промените, които неудържимо настъпваха в „Бергхоф“ — не можеше да ги удържи дори и авторитетът, живото слово на придворния съветник, който — по стаите и в трапезарията, при всеки преглед, при всяка визитация, при всяко ядене — се бореше против популярния предразсъдък спрямо топенето на снеговете.