Каква свежа благодат за очите — зеленината на ливадите след безкрайната белота! Имаше и друга зеленина, която далече превъзхождаше по нежност и чаровна мекота зеленината на поникналата трева. Това бяха новите иглени снопчета на листвениците — при задължителните разходки Ханс Касторп рядко не се поддаваше на изкушението да ги помилва с ръка и да си погали бузата о тях, тъй неотразимо чаровни бяха те в своята мекота и свежест.
— Човек би могъл да стане ботаник — каза веднъж младият мъж на придружителя си, — той наистина и действително може да се увлече в тази наука само поради удоволствието от възраждането на природата след една зима като нашата тук горе. Та това, дето го виждаш, човече, там по склона, е тинтява, а това тук са някакъв вид малки жълти теменужки, които не са ми познати. Тука пък имаме лютичета, те и долу не изглеждат другояче, от семейството ранункулацеи, уплътнени, както забелязвам, едно особено очарователно растение, между впрочем двуполово, ето, виждаш сума тичинки и известно число яйчници, един андроцей и един гинецей, доколкото съм запомнил. Струва ми се сигурно, че ще си поръчам някоя и друга ботаническа книга, за да се осведомя малко по-добре за този отрасъл на живота и знанието. Да-да, колко пъстър само става светът!
— Още по-хубаво ще бъде през юни — каза Йоахим. — Ливадният цъфтеж тук е прочут. Но аз все пак не вярвам, че ще го дочакам… Ти май от Кроковски се повлия, дето искаш да изучаваш ботаниката, а?
Кроковски? Какво искаше да каже? А, така, той спомена това, защото наскоро, при една от своите лекции, д-р Кроковски се бе проявил като ботаник. Защото положително ще сбърка този, който си помисли, че предизвиканите от времето промени бяха успели да отменят лекциите на д-р Кроковски! Той си ги изнасяше както досега през седмица, в сюртук, макар и не вече в сандали, които носеше само лете и, значи, скоро пак щеше да подноси — всеки втори понеделник в трапезарията, както тогава, когато Ханс Касторп, оплескан с кръв, бе закъснял — то бе през неговите първи дни тук. Три четвърти година аналитикът бе говорил за любов и болест и никога много наведнъж; на малки порции, в половин до три четвърт часови беседи той бе излагал своите съкровища от познания и мисли и всеки оставаше с впечатлението, че никога не ще му се наложи да свърши, че това би могло да продължи винаги и навеки. Това бе нещо като полумесечна „Хиляда и една нощ“, която от лекция на лекция се провлачваше до безкрайност и сигурно имаше свойството като приказките на Шехерезада да задоволи един любопитен владетел и да го възпре от насилия. По своята безбрежност темата на д-р Кроковски напомняше за енциклопедията на страданията, начинанието на което Сетембрини бе подарил сътрудничеството си, а колко пригодна се бе оказала тази тема за вариации, пролича от факта, че напоследък лекторът бе говорил даже за ботаника, по-точно: за гъби… Между впрочем той бе изменил може би малко предмета; сега по-скоро ставаше дума за любов и смърт, което даваше повод за много преценки, отчасти с нежно поетичен, отчасти обаче с неумолимо научен облик. Във връзка с това, значи, ученият бе стигнал със своя провлечен източен изговор и със своето нетрептящо лингвално „р“ до ботаниката, тоест до гъбите — тези пищни и фантастични създания на сянката и на органичния живот, месести по природа, много близки до животинското царство; в техния строеж се намираха продукти на животинската обмяна на веществата — белтъци, гликоген, значи, животинска скорбяла. И д-р Кроковски бе говорил за една гъба, известна още от класическата древност заради своята форма и приписваните й сили — един вид смрадлика, в чието латинско название се мъдреше прилагателното „impudicus“99 и чиято форма напомняше любовта, но миризмата й напомняше смъртта. Тъй като гъбата impudicus разпространяваше една поразителна миризма на леш, когато от камбановидната й шапчица прокапваше зеленикавата лепкава слуз, която я покриваше и бе носителка на спорите. Но необразованите люде и до днес смятали тази гъба за афродизиак.
Е, на дамите малко множко им дойде, намери прокурорът Параван, който, морално укрепен от пропагандата на придворния съветник, бе превъзмогнал времето на топенето на снега. А и госпожа Щьор, която също така с характер бе издържала и смело се бе опълчила срещу всяко изкушение за „черно“ отпътуване, каза на масата, че днес Кроковски бил много „обскурен“ със своята класическа гъба. „Обскурен“ — бе казала клетата и опозори болестта си с още една неизразима простотия. Ханс Касторп обаче се учуди на това, че Йоахим намекна за д-р Кроковски и неговата ботаника, тъй като всъщност помежду им бе ставало дума толкова малко за аналитика, колкото за личността на Клавдия Шоша или за Маруся — те не го споменаваха, предпочитаха да отминават с мълчание съществованието и дейността му. Сега обаче Йоахим бе споменал асистента — с озлобен тон, както между впрочем крайно озлобено бе прозвучала забележката му, че няма намерение да дочака пълното разцъфтяване на ливадите. Изглеждаше, че най-сетне и добрият Йоахим бе на път да загуби равновесието си; при говоренето гласът му трепереше от раздразнение, това съвсем не беше благодушието и разсъдливостта на стария Йоахим. Портокаловият парфюм ли му липсваше? Подбивът с числото на Гафки ли го докарваше до отчаяние? Не можеше ли сам със себе си да се спогоди дали ще дочака есента тук, или ще отпътува на своя глава?