Разбира се, че непознатият, който трябва да беше на годините на Сетембрини, е неговият съквартирант на име Нафта, другият пренаемател на Лукачек, дамския шивач, доколкото младите хора разбраха. Той бе дребен, сух мъж, гладко избръснат, а грозотата му бе толкова заострена и, човек би казал, разяждаща, че братовчедите направо се учудиха. Всичко у него бе заострено, гърбавият нос, който доминираше в лицето му, тясно слепнатата уста, дебелите шлифовани стъкла на очилата, между впрочем от лека направа, които носеше пред светлосивите си очи, и дори мълчанието, което спази и от което можеше да се предположи, че речта му щеше да бъде заострена и последователна. Той бе гологлав, както и трябваше, и без палто; при това бе много добре облечен: неговият тъмносин костюм от каша с бели райета сочеше добра, умерено модна кройка, както установи опитният светски поглед на братовчедите; те между впрочем пресрещнаха един също такъв, измерващ ги от горе до долу поглед от негова, на малкия Нафта, страна. Ако Лодовико Сетембрини не умееше да носи с толкова грация и достойнство своето развласено сако и карираните панталони, неговата фигура щеше неизгодно да контрастира с финия му другар. Но това още по-малко се получаваше, тъй като панталоните бяха съвсем скоро гладени, така че на пръв поглед можеха да минат почти за нови — без съмнение дело на неговия хазяин, както мимоходом си помислиха младите хора. Но ако по качеството и по светската кройка на облеклото грозният Нафта се доближаваше повече до братовчедите, отколкото до своя съквартирант, то не само по-напредналите години го нареждаха на страната на Сетембрини срещу младежите, но и решително нещо друго, което най-подходящо можеше да се отнесе към цвета на лицата на двете двойки, защото едните бяха с кафяв и червен загар от слънцето, другите обаче — бледи; бронзираното лице на Йоахим в течение на зимата още повече бе потъмняло, а лицето на Ханс Касторп пламтеше в розовочервен цвят под русата прическа; италианската бледност на Сетембрини, която много благородно отиваше на черните му мустаци, не бе придобила нищо от слънчевите лъчи, а неговият другар, макар и русокос — косата му между впрочем бе пепеляворуса, металнобезцветна, и той я носеше гладко вчесана назад, от изпъкналото чело до тила, — също така имаше матово бледия тен на брюнетните раси. Двама от четиримата носеха бастуни — Ханс Касторп и Сетембрини, тъй като Йоахим не носеше такъв поради войнишки съображения, а Нафта веднага след като свърши представянето, отново скръсти ръце на гърба си. Те бяха малки и нежни, краката му също бяха деликатни, между впрочем това отговаряше на фигурата му. Това, че изглеждаше простуден и кашляше по някакъв хилав, немощен начин, не им направи впечатление.
Сетембрини веднага преодоля с елегантност оня мимолетен пристъп на смущение и разстроеност от срещата с младите хора. Той се показа в най-добро настроение и с шеговита забележка запозна тримата — например Нафта представи като „princeps scholasticcrum“100. Веселието, каза той, „с блясък се било възцарило в залата на гърдите му“, както се бил изразил Аретино, и това било заслуга на пролетта, една пролет, която му се нравела. Господата знаели, че той намира доста много недостатъци на света тук горе, толкова често вече си бил изливал пред тях душата по този въпрос. Но слава на високопланинската пролет! — тя могла временно да го примири с всичките ужаси на тези сфери. У нея липсвали всички смущаващи и дразнещи елементи на пролетта в равнината. Никакъв кипеж в дълбините! Никакви влажни ухания, никакви задушни изпарения! А само яснота, сухота, ведрина и сурова красота. Това му било по сърце, било великолепно!
Те вървяха в нестройна редица, един до друг и четиримата, доколкото бе възможно, но ту Сетембрини, който държеше десния фланг, трябваше да мине върху платното, когато се разминаваха с идващите на среща им хора, ту фронтът им се разпадаше за момент поради изоставянето и отклоняването на някого от тях, например на Нафта, който бе отляво, или на Ханс Касторп, който вървеше между хуманиста и братовчеда Йоахим. Нафта се изсмя с един приглушен от хремата глас, който при говорене напомняше за звука, издаван от пукната чиния при почукване с кокалчето на пръста. Посочвайки с глава встрани към италианеца, той каза с провлечен акцент: