Закуска
— Здрасти — каза Йоахим. — Тая ти беше първата нощ тук горе. Доволен ли си?
Той бе готов за излизане, спортно облечен, със солидно изработени обувки, а на ръката си бе преметнал реглана си, в чийто страничен джоб се очертаваше плоското шише. И днес той беше без шапка.
— Благодаря — отвърна Ханс Касторп, — горе-долу. Няма да седна да преценявам. Сънувах някакви объркани сънища, а и къщата има недостатък, че всичко се чува, това е малко досадно. Ами коя е тази черната долу в парка?
Йоахим веднага разбра за кого става дума.
— А, тя е „Tous — ies-deux“3. — каза той. Тук всички я наричаме така, защото това е единственото, което можеш да чуеш от нея. Мексиканка, знаеш, нито дума не разбира от немски, а почти нищо и от френски, само някой и друг откъслечен израз. Тя от пет седмици насам е при по-големия си син, един напълно безнадежден случай, доста скоро ще свърши — болестта го е пронизала, може да се каже, че е напълно отровен, накрая почва да прилича горе-долу на тиф, казва Беренс — на всеки случай отвратителна история за всички. Преди две седмици пристигна и вторият син, защото искаше да види брат си — между другото страшно хубав момък, а и по-големият също, — и двамата са чудни хубавци, очите им парят като въглени, дамите бяха съвсем не на себе си. Е, по-младият трябва да е покашлювал долу, иначе обаче нищо му нямаше. Добре, ама като дойде тук, какво мислиш, че става: изведнъж дига 39,5, най-висока температура, разбираш ли, ляга в кревата и ако му се размине, казва Беренс, късметът му ще е проработил повече, отколкото умът му. Всеки случай било крайно време, казва той, да дойде тук… Да, оттогава майка им само обикаля навън, когато не е при тях, а когато я заговорят, казва единствено: „Tous-les-deux!“, защото повече не може да каже, а тук за момента няма никой, който да разбира испански.
— Тъй, значи, била работата — каза Ханс Касторп. — Дали и на мене ще ми каже същото, ако се запозная с нея? Би било странно — искам да кажа смешно и страшно в същото време — добави той, а очите му бяха като снощи: пареха, сякаш дълго бе плакал, и му тежаха и отново придобиха оня блясък, който бе запалила в тях нечуваната кашлица на ездача спортист. Изобщо му се стори, че едва сега добива отново връзка със снощните случки, че едва сега започва да разбира отново всичко, защото отначало, когато се бе събудил, съвсем не беше така. Като си напръска с малко лавандулов одеколон носната кърпичка и я прекара по челото и под очите, той заяви, че е готов.
— Ако нямаш нищо против, можем tous les deux да вървим на закуска — пошегува се той с чувство на необуздана самоувереност, а Йоахим кротко го погледна и се усмихна — някак особено, меланхолично и сякаш малко подигравателно — защо, това си бе негова работа.
След като Ханс Касторп се увери, че си е взел каквото му трябва за пушене, той грабна бастуна, палтото и шапката си — именно шапката, защото бе твърдо уверен в своя начин на живот и възпитание, та не желаеше току-така, и то за някакви си три седмици, да се приспособява към чужди и нови навици; така те тръгнаха надолу по стълбището, а по коридорите Йоахим посочваше тази или онази врата и назоваваше имената на обитателите, немски или други имена, които звучаха като чужди, като същевременно добавяше кратки забележки за характера им и сериозността на тяхното заболяване.