— Господин Нафта — каза Ханс Касторп след една въздишка, — интересува ме всяка дума от това, което изтъквате. Казахте „signum mortificationis“. Ще го запомня. По-рано казахте нещо за „анонимно и всеобщо“, върху което, изглежда, също си заслужава да се позамисли човек. За съжаление правилно допускате, че не познавам съчинението на папата — предполагам, че Инокентий Трети е бил папа. Правилно ли съм разбрал, че това съчинение е и аскетично, и остроумно? Трябва да призная: никога не съм си представял, че тия неща могат да вървят ръка за ръка, но като се вгледам, става ми ясно; разбира се, един трактат върху човешката мизерия предлага възможност и за остроумие — за сметка на плътта. Може ли да се намери това съчинение? Като се понапрегна с моя латински, може би ще ми се удаде да го прочета.
— Притежавам книгата — каза Нафта, като посочи с глава към един от шкафовете. — Тя е на ваше разположение. Но няма ли да поседнем? От канапето също ще виждате скулптурата. Ето че ни носят и закуската…
Мъничкият прислужник внесе чая и с него едно хубаво, обковано със сребро панерче, в което имаше нарязан кейк. А зад него, през отворената врата, кой влезе с крилати стъпки, фина усмивка, едно „по дяволите!“ и едно „accidenti“110? Това бе господин Сетембрини, който живееше на горния етаж и бе пристигнал, за да прави компания на господата. През своето прозорче, каза той, видял братовчедите да идват и на бърза ръка дописал една страница за енциклопедията, която тъкмо бил започнал, за да може да се самопокани и той. Нямаше нищо неестествено в идването му. Неговото старо познанство с двамата обитатели на „Бергхоф“ му даваше това право, а и общуването и размяната на мнения с Нафта очевидно бяха твърде оживени въпреки дълбоките противоречия помежду им, така че домакинът направо и без изненада го поздрави като близък. Това не попречи на Ханс Касторп да получи много ясно едно двойнствено впечатление от идването му. Първо, тъй почувства той, господин Сетембрини бе пристигнал, за да не остави него и Йоахим, или всъщност и вкратце него, насаме с грозния дребничък Нафта, а чрез своето присъствие да постави една педагогическа противотежест; и, второ, ясно пролича, че той няма нищо против да се възползва от случая и да смени за малко престоя на своя таван с престоя във фината копринена стая на Нафта и да изпие един изискано сервиран чай: преди да посегне, той си потърка жълтеникавите ръце, обрасли с черни косми по малкия пръст и протежението, и похапна с несъмнено, изразено с похвала удоволствие от кейка, чиито тънки, бухнали филийки бяха прошарени с шоколадени жилки.
Разговорът продължи да се върти все около скулптурната група, тъй като Ханс Касторп не откъсваше нито погледа, нито думите си от този предмет, при което се обърна към Сетембрини и се опита да постави и него в критичен контакт с творбата — а пък отвращението на хуманиста към това украшение на стаята можеше достатъчно ясно да се разбере от израза на лицето му, с който той се извърна към него: защото бе седнал с гръб към оня ъгъл. Достатъчно учтив, за да не каже всичко, което мислеше, той се ограничи с едно оспорване на съразмерността на правилните телесни форми на групата — нарушения на жизнената правда, които ни най-малко не го трогвали, защото не се дължали на праисторическо безсилие, а на зла воля, на един в основата си враждебен принцип — с което Нафта ехидно се съгласи. Точно така, и дума не можело да става за техническа несръчност. Касаело се до съзнателна еманципация на духа от природата, презрението към която се изразявало религиозно в едно отричане на каквото и да е смирение пред нея. Ала когато Сетембрини обяви за човешка заблуда пренебрегването на природата и нейното изучаване, когато с високопарни слова се опълчи срещу абсурдната безформеност, на която слугували Средновековието и подражаващите му епохи, когато запревъзнася гръко-римското наследство, класицизма, формата, красотата, разума и изпълненото с благочестие към природата веселие като единствени предопределени да облагодетелстват делото на човечеството, Ханс Касторп се намеси и запита как да се съгласува с всичко това един Плотин, за когото можело да се докаже, че се е срамувал от тялото си, и с Волтер, който се възбунтувал срещу скандалното земетресение в Лисабон. Абсурд? Това било също абсурдно, но ако човек премислел добре, щял, според него, сигурно да определи абсурдното като духовно почтено, а абсурдната вражда на готическото изкуство към природата била в края на краищата също така почтена, както и поведението на Плотин и Волтер, защото в нея се изявявала същата еманципация от съдбата и факта, същата несломима гордост, която да не се прекланя пред тая глупава стихия, тоест пред природата…