— Той е анонимен и всеобщ — каза Ханс Касторп.
Сетембрини го изгледа учуден до немай-къде.
— Млъкнете, инженере! — заповяда той със строгост, която трябваше да мине за сметка на нервността и напрежението му. — Учете се, но не произвеждайте!… Това е един отговор — каза той, като отново се извърна към Нафта. — Той малко ме утешава, но все пак е отговор. Да погледнем всички последици право в очите… С индустрията християнският комунизъм отрича техниката, машината, прогреса. С това, което наричате лихвоимство, с парите и паричните сделки, които в класическата древност далече повече са се ценели от земеделието, той отрича свободата. Защото е ясно, просто избожда очите, че по този начин, както през Средновековието, всички частни и обществени отношения се свързват със земята, също и — не ми е много лесно да го изговоря, — също и личността. Може ли само земята да изхранва човека, то само тя е, която дава свободата. Ако не притежават земя, занаятчиите и селяните, колкото и да се смятат за достопочтени, са крепостни на тоя, който притежава такава. И действително дори голяма част от градовете се състоеше от крепостни чак до късното Средновековие. През време на разговорите вие споменахте на два-три пъти и нещо за човешкото достойнство. А същевременно застъпвате един икономически морал, който лишава от свобода и достойнство човешката личност.
— По въпроса за достойнството и недостойнството — възрази Нафта — може да се говори. Засега бих останал доволен, ако тези зависимости ви дадат повод да не схващате свободата толкова като някакъв красив жест, а като проблема. Вие констатирате, че в своята красота и човещина християнският икономически морал създава крепостници. В замяна на това аз констатирам, че каузата на свободата, каузата на градовете, както по-конкретно можем да се изразим — че тази кауза, колкото и да е морална, е исторически свързана с най-човешкото израждане на икономическия морал с всичките страхотии на съвременното лихвоимство и спекулантство, със сатанинското господство на парата, на сделката.
— Принуждавате ме да изтъкна, че не се криете зад двусмислици и антиномии, а ясно и недвусмислено се обявявате за привърженик на най-черната реакция!
— Първата крачка към истинската свобода и хуманност ще направим, ако отърсим от себе си жалкия страх от понятието „реакция“.
— Е, достатъчно — заяви господин Сетембрини с леко разтреперан глас, като отмести чашата и чинията, които между впрочем бяха празни, и стана от коприненото канапе. — Достатъчно е за днес, достатъчно е за един ден, както ми се струва. Професоре, благодарим за апетитната закуска и за твърде духовития разговор. Режимът зове моите приятели от санаториума, а искам, преди да си тръгнат, да им покажа моята килия горе. Елате, господа! Addio, padre!114
Сега той бе нарекъл Нафта дори „padre“. Ханс Касторп отбеляза това с вдигнати вежди. Никой не се възпротиви на това, че Сетембрини накара братовчедите да си тръгнат, че разполагаше с тях и че нито дума не пророни да запита дали случайно и Нафта не желае да се присъедини към тях. Младите хора си взеха сбогом, също благодарейки, и получиха покана отново да дойдат. Те тръгнаха с италианеца, а на изпроводяк Ханс Касторп получи заемообразно книгата „De miseria humanae conditionis“, един прогнил подвързан том. Киселият и небръснат Лукачек все още седеше на масата, наведен над роклята за старата жена, когато те минаха край неговата отворена врата, за да стигнат до стръмната като катаряга стълба към таванския етаж. То между впрочем и точно погледнато, не бе никакъв етаж. Озоваха се направо на тавана с дялани греди под шиндите, където владееше някаква лятна атмосфера на хамбар и мирис на топло дърво. Но на тавана имаше две стаички и в тях живееше републиканският капиталист, те служеха на белетриста, сътрудник на „Енциклопедията на страданията“, за работен кабинет и спалня. Той весело ги показа на младите си приятели, нарече апартаментчето изолирано и уютно, за да им подскаже подходящите думи, които да им послужат за похвала — и от това те единодушно се възползваха. Било чудесно — изолирано и уютно, точно както той казал. Те хвърлиха поглед в малката спалня, където пред тясното и късо легло бе постлан малък излинял килим, и отново свърнаха към работното помещение, което също така бе оскъдно обзаведено, но се отличаваше с някакъв параден и даже смразяващ ред. Тромави, старомодни столове със седалки от плетена слама, четири на брой, бяха симетрично разположени покрай вратите, а и диванът бе също прилепен до стената, така че кръглата маса със зелена покривка стоеше усамотена посред стаята; върху нея, като прозаично украшение или за освежаване, бе поставено стъкло за вода, захлупено с обърната наопаки чаша. Книги, подвързани и броширани, се опираха косо една с друга върху малка полица на стената, а до отвореното прозорче се мъдреше един висок изящно изработен пулт с наклонен плот, пред който имаше на пода малко, дебело парче кече, едва колкото да стъпи човек върху него. Ханс Касторп застана един миг за проба там — до работното място на господин Сетембрини, където за енциклопедически цели и от гледището на човешките страдания се обработваше художествената литература; той подпря лакти върху скосения плот и отсече, че тук човек действително се чувства изолирано и уютно. Тъй, каза той, трябва да е стоял на времето в Падуа бащата на Лодовико пред своя пулт със своя дълъг, фин нос… и разбра, че е застанал наистина пред пулта на починалия учен, че също и столовете, и масата, и дори стъклото за вода са били негово притежание, а и нещо повече: сламените столове били собственост още на дядото карбонар, те били украсявали стените на адвокатското му бюро в Милано. Това бе внушително. Физиономията на столовете доби нещо политически подмолно в очите на младите хора, В Йоахим стана от стола си, където, нищо неподозиращ, се бе разположил с кръстосани нозе, недоверчиво го изгледа и вече не седна върху му. Ханс Касторп обаче, застанал до пулта на Сетембрини-старши, се позамисли как ли работи тук синът, съчетавайки политиката на дядото, хуманизма на бащата и белетристиката. После и тримата излязоха. Писателят бе предложил на братовчедите да ги изпрати.