— Много благодаря — каза Йоахим. — А сега, след като намери обяснението, сигурно си толкова доволен, че между другото почваш да си доволен от цялата история, макар че тя… Не! — извика Йоахим. — Край! — додаде той. — Свинщина. Цялата история е една ужасна, отвратителна свинщина и ако ти за себе си… Аз… — И той с бързи крачки напусна стаята, гневно притегли вратата зад себе си и ако не всичко мамеше, в неговите хубави, кротки очи имаше сълзи.
Другият остана слисан. Той не бе се отнасял много сериозно към някои решения на братовчед си, докато те се свеждаха само до велегласни изявления. Но сега, когато върху лицето му само мълчаливо се открояваше вътрешната борба, когато той взе да се държи, както току-що се бе държал, Ханс Касторп се уплаши, защото разбра, че този военен бе човек, който ще премине към действие — уплаши се дори до пребледняване, и то за двамата, за себе си и за него. „Fort possible qu’il aille mourir“115, помисли той и тъй като това сигурно бе едно сведение от трета ръка намеси се още и мъката на старо, никога неугаснало подозрение, докато в същото време той мислеше: „Възможно ли е той да ме остави тук горе сам — мене, който дойдох изключително за да го посетя?! — И добави: — Та това би било безумно и ужасно; толкова безумно и ужасно, че усещам как лицето ми изстива и сърцето ми почва да се блъска съвсем без ред, защото, ако остана сам тук горе — а това ще сторя, ако той замине, да замина с него, е абсолютно изключено, — тогава, да — ето че сърцето ми съвсем замря, — тогава ще остана на веки веков, защото самичък никога, ама наистина никога не ще найда пътя за равнината…“
Дотук за страхливите размисли на Ханс Касторп. Още същия следобед трябваше да му стане ясно как ще се развият работите: Йоахим се обясни, заровете паднаха, настъпил бе час за удар и решения.
След чая те слязоха в светлия сутерен за месечния преглед. Беше началото на септември. При влизането си в изпълнения със сух полъх лекарски кабинет те завариха д-р Кроковски на бюрото му, докато придворният съветник с твърде посиняло лице и кръстосани ръце се облягаше на стената; в едната си ръка държеше слушалката, с която се почукваше по рамото. Той се прозина към потона.
— Здравейте, деца! — каза той изнурено, а след това пролича едно отпаднало настроение, меланхолия и пълна резигнация. Вероятно беше пушил. Той имаше и служебни неприятности, за които братовчедите бяха вече чули, вътрешни събития от отдавна известен характер: едно младо момиче на име Ами Ньолтинг, което постъпило за пръв път през есента на по-миналата година, било изписано като здраво след девет месеца, през август; преди да изтече септември, то пак пристигнало, защото у дома „не се чувствало добре“, през февруари отново установили, че всички хрипове са изчезнали, и го върнали в равнината, но от средата на юли то пак си заело мястото на масата на госпожа Илтис — тази Ами я хванали в един часа през нощта в стаята й с един пациент на име Полипраксиос, същия грък, който по карнавала заслужено бе предизвикал фурор с добре оформените си крака — млад химик, чийто баща притежавал заводи за боя в Пирея; открила ги една обезумяла от ревност приятелка, която стигнала до стаята по същия път както Полипраксиос — през балконите; разкъсвана от болка и ярост от видяното, тя надала ужасен вик, събрала целия санаториум и разгласила като с барабан цялата история. Беренс бе подписал паспорта и на тримата — на атинянина, на Ами Ньолтинг и на приятелката й, която от пламенност бе изложила собствената си чест; сега той тъкмо се бе разправял за тая неприятна работа с асистента си, при когото между впрочем и Ами, и предателката се бяха лекували частно. И докато преглеждаше братовчедите, Беренс продължи да се изказва в меланхоличен и примирен тон по тоя повод; тъй като той бе такъв опитен майстор на аускултацията, че можеше едновременно да преслушва вътрешността на един човек, да говори за нещо друго и да диктува на асистента си това, което чул.
— Да-да, gentlemen, тази проклета libido116! — каза той. — Вие естествено още изпитвате удоволствие при тази работа, на вас ви е все едно. — Весикулярно. — Но като шеф на това заведение, до гуша ми е дошло, това можете — притъпление, — това можете да ми вярвате. Какво съм аз крив, че туберкулозата е свързана с особени желания — леко изострено дишане. Не аз съм го наредил така, но докато се обърнеш, току-виж, станал си сводник — леко притъпление тук под лявата мишница. Имаме анализ, имаме дискусия и… наздраве! Колкото повече тази тайфа дискутира, толкова по-похотлива става. Аз препоръчвам математиката. — Тук е по-добре, хриповете ги няма. — Заниманието с математиката, казвам аз, е най-доброто средство против сладострастието. Прокурорът Параван, който бе здраво потънал, се нахвърли върху нея — сега се занимава с квадратурата на кръга и чувства голямо облекчение. Но болшинството са твърде тъпи и мързеливи, да пази бог от такива. — Весикулярно. — Вижте, аз много добре знам, че тук съвсем не е толкова трудно за младите хора да се провалят и пропаднат и по-рано се опитвах понякога да се боря против разврата. Но после ми се случваше някой брат или годеник да ме запита право в лицето какво собствено ми влиза това в работата. Оттогава съм само лекар — слаби хрипове вдясно горе.