А тъй като това бе невъзможно, той щеше, значи, да остане да живее сам и без Йоахим тук горе? Да. Колко време? Докато Беренс го изпише като оздравял, и то сериозно, не тъй като днес. Но, първо, това бе дата, за чието определяне човек можеше само да разсече въздуха с един жест на необозримост, както Йоахим бе сторил веднъж по някакъв повод, и, второ: щеше ли тогава Невъзможното Да е станало по-възможно? По-скоро напротив. А трябваше лоялно все пак да признае, че му бяха подали ръка, сега, когато може би Невъзможното не бе чак толкова невъзможно, както по-късно щеше да стане — сега, когато Йоахимовото самоволно заминаване щеше да му бъде подкрепа и пътеводител към равнината, пътя за където той сам навеки не би намерил. Как би го накарала педагогическата педагогика да поеме ръката и да приеме водачеството, ако хуманистичната педагогика узнаеше за случая! Ала господин Сетембрини бе само един представител — на неща и сили, които заслужаваше да изслуша човек, не непременно, но не само тях; така бе и с Йоахим. Той бе военен — е, добре! Той щеше да замине — почти в този момент, когато трябваше да се върне високогърдестата Маруся (както бе известно, тя се връщаше на първи октомври), докато за него, за цивилното лице Ханс Касторп, заминаването, чисто и просто казано, изглеждаше невъзможно, тъй като трябваше да изчака Клавдия Шоша, за чието връщане още нищичко не се знаеше. „Аз не схващам работите така“ — бе казал Йоахим, когато Радамант бе споменал нещо за дезертьорство, което по отношение на Йоахим бе само една празна приказка от страна на помрачения придворен съветник. Но за него, цивилното лице, нещата стояха все пак малко по-иначе. За него (да, съвсем без съмнение това бе така; за да може да преработи от чувствата си тази решителна мисъл, той бе легнал днес вън на студа и влагата) — за него би било истинско дезертьорство, ако използваше случая и заминеше самоволно или полусамоволно за равнината, дезертьорство от много отговорности, които тук горе бяха произлезли от съзерцанието на фантастичния образ, наречен homo dei, предателство към тежки и изгарящи „управителски“ задължения, които надвишаваха естествените му сили, но приказно го ощастливяваха, когато им се отдадеше на балкона или там, при синия цъфтеж.
Той дръпна термометъра от устата си толкова припряно, както само един път: след първата употреба, когато старшата сестра току-що му бе продала този деликатен инструмент, и го погледна със същата жадност както тогава. Меркурий здравата се бе изкачил, той показваше тридесет и осем и почти и девет.
Ханс Касторп отхвърли одеялата, скочи на крака и бърже влезе в стаята, отиде до вратата към коридора и се върна. После отново в хоризонтално положение, той тихо повика Йоахим и го запита за кривата му.
— Аз вече не меря — обади се Йоахим иззад стъклената стена.
— Е, аз имам времус — каза Ханс Касторп, слагайки окончание по примера на госпожа Щьор, която наричаше шампанското „шампус“. На това Йоахим отговори с мълчание.
Той и по-късно нищо не рече, нито през тоя ден, нито през следващите, не поразпита за плановете и решенията на братовчед си, които, при наличността на един срок, трябваше сами да си проличат: чрез действия или бездействия; и те си проличаха — чрез бездействието. Той, изглежда, бе станал привърженик на квиетизма, искаше му се да вярва, че действието би трябвало да обижда бога, който единствен има право на него. Във всеки случай активността на Ханс Касторп се ограничи през тези дни с едно посещение при Беренс, един разговор, за който Йоахим знаеше и можеше на пръсти да изброи протичането и резултата му. Братовчед му беше заявил, че си позволява да сметне за по-важни многократните предупреждения на господин придворния съветник, съгласно които ще трябва да излекува тук основно болестта си, за да не става никога нужда да се връща, отколкото прибързаните думи на една раздразнена минута; той имал тридесет и седем и осем, не можел да се чувства изписан по правилата и ако неотдавнашното изявление на придворния съветник не трябвало да се разбере като изгонване, за каквато мярка той, говорителят, не смятал, че е дал повод, то бил решил, след спокойно размисляне и в съзнателно противоречие с Йоахим Цимсен, да остане още тук и да дочака пълното си оздравяване. На което придворният съветник бе отговорил почти дословно: „Bon117 и хубаво!“ и „Без обида, моля!“ и това значело да говори човек разумно и: той още отначало видял, че Ханс Касторп има повече талант за пациент, отколкото оня отстъпник и смелчага. И тъй нататък.