Така, според приблизително точната калкулация на Йоахим, се беше развил разговорът и затова той нищо не каза, а само мълчаливо установи, че Ханс Касторп не се присъединява към неговите подготвителни мерки за отпътуването. Но колко много бе зает добрият Йоахим със своите собствени работи! Той наистина не можеше вече да се грижи за съдбата и престоя на братовчед си. Буря бушуваше в гърдите му — можем да си представим. Може би добре бе, че вече не си мереше температурата, а бе строшил инструмента си, уж като го бил изпуснал. Меренето можеше да покаже заблуждаващи резултати — той бе тъй ужасно възбуден, ту тъмно пламнал, ту блед от радост и нетърпение. Той не можеше вече да лежи; по цял ден се разхождаше напред-назад из стаята си, както чуваше Ханс Касторп: през всичките часове, четири пъти дневно, когато в „Бергхоф“ господстваше хоризонталното положение. Година и половина! А сега надолу, към равнината, в къщи, сега наистина щеше да постъпи в полка, макар и само с половин разрешение! Това не бе някаква дреболия, откъдето и да го погледне човек — Ханс Касторп разбираше чувствата на неуморно сновящия свой братовчед. Изкарал бе тук осемнадесет месеца, пълния цикъл на годината и цяла половина отгоре, свикнал бе, нагодил се бе към релсите на тукашния ред, към този непоклатим жизнен път, който той бе изпитал през седем пъти по седемдесет дни при всякакви приливи и отливи — а сега заминаваше за дома, за чужбина, там, при невежите! Какви ли не трудности в аклиматизацията го очакваха! И за чудене ли беше, дето силната възбуда на Йоахим не се състоеше само от радост, но и от страх, от болката на раздялата с толкова много навици, която го караше да обикаля стаята?… За Маруся и да не говорим.
Но радостта надделя. Тя изпълваше сърцето и устата на добрия Йоахим; той говореше за себе си; не го занимаваше бъдещето на братовчед му. Той разправяше как всичко ще бъде ново и свежо — животът, самият той, времето, всеки ден, всеки час. Той пак щял да има солидно време, бавно протичащи, пълноценни години. Той говореше за майка си, лелята на Ханс Касторп госпожа Цимсен, която имаше също такива кротки, черви очи като Йоахим и която той от идването си тука не бе виждал, защото тя, също като сина си залъгвана от месец на месец, от полугодие на полугодие, нито веднъж не бе решила да го посети. Той говореше с въодушевена усмивка за войнишката клетва, която сега вече скоро щял да положи — произнасяли я при тържествена обстановка пред знамето, лично нему, на знамето, я давали.
— Хайде де? — попита Ханс Касторп. — Сериозно? На пръта? На този парцал?
Да, точно така; а в артилерията на оръдието, символично. Та това са екзалтирани обичаи, каза Ханс Касторп, може ли така да се нарекат, което Йоахим гордо и щастливо потвърди с глава.
Той се разсипваше от приготовления, уреди си сметката в администрацията, няколко дни преди определената от него дата почна да си събира багажа. Сам опакова зимните и летните дрехи и заръча на слугата да му ушие в денк от зебло кожения чувал и одеялата: щели може би да му послужат някога при маневри. После почна да се сбогува. Направи прощална визита на Нафта и Сетембрини — сам, защото братовчед му не се присъедини към него, а и след това не го запита какво е казал и как се е изразил Сетембрини за предстоящото отпътуване на Йоахим и непредстоящото на Ханс Касторп: дали е рекъл „виж ти“ или „така, така“, или едното и другото, или пък само „poveretto“118, защото това трябва да му беше безразлично.
После дойде навечерието на заминаването, когато Йоахим за последен път изпълни цялата дневна програма — всяко слизане за храна, всяко режимно лежане, всяка разходка — и се сбогува с лекарите и старшата сестра. Настъпи най-сетне и самото утро; на закуската Йоахим се яви с парещи очи и ледени ръце, защото цяла нощ не бе мигнал, почти нищо не хапна, а когато джуджето му съобщи, че багажът е качен, той скочи нервно от масата, за да се прости със сътрапезниците си. При сбогуването госпожа Щьор, каквато си беше проста, лесно се заля в безсолни сълзи, а веднага след това поклати глава зад гърба на Йоахим и показа на учителката една кисела физиономия, като завъртя насам-натам ръка с разперени пръсти — един свръхпросташки знак на скептицизъм във връзка със самоволното заминаване на Йоахим и неговото здравословно състояние. Ханс Касторп забеляза това, докато набърже допиваше прав чашата си, за да последва по петите братовчед си. Трябваше още да се раздават пари за почерпки, да се приемат във вестибюла поздравленията на представителя на администрацията. Както винаги се насъбраха пациенти да видят заминаването: госпожа Илтис със „стерилета“, Леви с лицето в цвят слонова кост, разгулният Попов с годеницата си. Те размахваха кърпички, докато колата заскърца надолу със спънато задно колело. Йоахим бе получил рози. Той носеше шапка на главата си. Ханс Касторп не.